Молекули ще има. Новината звучи така: „ГЕРБ ще предложи актуализация на бюджета на Националната здравноосигурителна каса за догодина, за да отмени параграфа, с който се въведе мораториум върху заплащането на нови иновативни лекарства.“ Малко преди тази новина всички бяхме убедени, че от такова решение печелят пациентите. Малко след новината политолози и социолози заспориха кой печели от новото решение – Бойко Борисов или Корнелия Нинова. Той – защото щедро е отстъпил и благоволил, или тя – защото го е принудила? А на мен цялата работа ми заприлича на един христоматиен пример за печеливш трик при водене на трудни преговори.
Примерът е от преговори между ИРА и английското правителство, не помня годината, но останалото е незабравимо. Организацията поставя условие да й се разреши да поддържа свое униформено формирование, като посочва дори цвета на униформите. Ризата – светлосиня, вратовръзката черна, в общи линии ИРА иска цветовете, които са характерни, да не кажа емблематични, за английската полиция. И това се превръща в големия проблем, преговорите започват да се въртят главно около цвета на униформата. Медиите започват да пишат за това, водят се дискусии, спори се в телевизионни студия. Проблемът за цвета на униформите нараства до такава степен, че се превръща в основен. И в един момент, когато напрежението е стигнало своята кулминация, от ИРА съобщават, че ще отстъпят за цвета на униформите, но само ако срещу това бъдат освободени 12 затворници, активисти на организацията с присъди за участие в терористични акции. ИРА получава своите хора и отстъпва за цвета, който и без това нямал абсолютно никакво значение за тях.
Трикът, както се вижда, е следният – вземаш една дребна подробност, разработваш я със замах – вдигаш на крак всички медии да я обсъждат, пениш се да я защитаваш, крещиш до възбог, че това е единственото възможно решение и накрая в името на нещо по-голямо отстъпваш от дребната подробност, която и без това не е значела много за теб.
25 милиона лева за иновативни лекарства за онкоболните са дребна подробност в един национален бюджет. Но за някои хора това е цената на живота им, чиято стойност е неизмерима. Точно в името на живота трябваше тези 25 милиона лева да са планирани още при съставянето на бюджета, няма никакво съмнение, че щом иновативните лекарства могат да спасяват живот, болните трябва да имат достъп до тях. Само че ние не си падаме много по защитата на живота. Повече си падаме по скръбните събития, огледайте се в некролозите, които висят на всяка вертикална повърхност в градовете и селата, спомнете си как се говори за някого, докато е жив, и как, след като е починал.
Тук ни натиснаха бутона безпогрешно: иновативни лекарства или смърт. И започна нашата битка за иновативните лекарства, така и трябваше. Но трябваше и нещо друго – тези лекарства да са планирани без битки, без борба, без доказване, просто защото са важни и нужни. Само че за какво щяхме да критикуваме бюджета, ако не беше проблемът с молекулите? За правителството е по-изгодно да го критикуваме за едни 25 милиона лева, отколкото за цялото здравеопазване. Тогава може би щяхме да се сетим да видим, че здравеопазването не опазва здравето ни. Че пари в касата има, но тези пари не правят нито профилактиката, нито лечението по-ефективни. Че боледуващите плащат купчини пари за незаконна и узаконена корупция. Че изследвания, които в другите европейски държави са обичайни и безплатни, тук се плащат от пациента. Че лекарствата, които на други места са със символични цени, тук довеждат боледуващия до фалит. Че в болниците не лекуват човека, а следват клиничните пътеки. Че българите вече не само се оперират в Турция, но ходят до Истанбул дори за прегледи .Че вече се споменава за увеличаване на процента на здравните осигуровки, а ние не получаваме дори това, което ни е дължимо срещу сегашните осем процента. Че в болниците има крещящ дефицит на медицински сестри и лекари.
Битката за отмяната на мораториума върху новите лекарства срещу рак сложи една преграда пред смъртта за много пациенти. Но дебатите за здравето и живота, битката пациентът да бъде профилактиран и лекуван така, че да не стигне до преградата със смъртта, не се състоя. Правителството отстъпи за цвета на униформите и получи голямата печалба, към която се стремеше – спокойствие, един жест за разкош, всичко останало си остава същото.
Освен че демонстрира как малкото може да прикрие голямото, този случай показа, че нямаме нужда от парламент. И от президент също така. На два пъти парламентът обсъжда да има или да няма мораториум върху иновативните лекарства за онкоболни. То бяха фискални пледоарии, то бяха страсти и неволи, то Ламбо, Вежди и т.н. Да оставим колко се престараха тези, които твърдяха, че няма как да не се наложи мораториум и какви ще ги говорят сега, но всичко това и струва пари – само токът на депутатите за ден е 1000 лева, както изчислиха неотдавна, да не говорим, че народните представители ще получат заплати за това в крайна сметка нищоправене.
И без президент може, неговото вето, колкото и сърцераздирателно да беше формулирано, не свърши работа. Накрая всичко се реши с един семеен спомен и с един телефонен разговор между Корнелия Нинова и Бойко Борисов. Цялата процедурна демокрация се оказа губене на време и на пари. Колко точно струваха тези излишни дебати, ми е трудно да преценя. По груби и много скромни изчисления депутатската заплата за един час работа е между 23 и 24 лева. Вие умножете по часове, по бройката на депутатите, прибавете и платеното за загубено време на служителите в парламента, в президентството…и ето, че се събраха пари за лечението на доста хора.
С боледуването на демокрацията обаче е по-сложно. Там няма как да се изчисли загубеното. А и не си струва, защото дали загубата е голяма или малка, няма значение. Малко демокрация и почти демокрация няма. Нея или я има, или я няма. Дори и да похарчиш 1 000 000 лева месечно за заплатите на 240 души, за това, че изобразяват представителна парламентарна демокрация, нея пак я няма, ако след всичките им речи, реплики и дуплики се появява един човек и отменя решение, което те са гласували два пъти. Това в най-добрия случай е спектакъл, в който народните представители са статисти. А в най-лошия случай е – хайде да го наречем с най-мекото му име – едноличен режим. Хаирлия да е, както казваше Тодор Живков – днес откриваме завод за полупроводници, утре – за цели проводници. И ние така: днес – молекули, утре – атоми! Може и да не са много атоми, но поне една атомна централка.
