Вие живеете в малко българско село. Всяка сутрин се ослушвате, за да чуете в кой двор е станала кражба. Такива новини вървят заедно с пояснението, че това е поредното, трето, четвърто или пето ограбване на същата къща. Понякога вестта е по-страшна, убит дядо, изнасилена баба. Вие дори знаете кои са крадците. Цялото село ги знае. Виждате ги по улиците, разминавате се с тях, страхувате се. Но полицай не виждате. Полицай няма.
А може би живеете в средно голям български град. С традиционната пешеходна зона, по която надвечер се разхождат много хора. Някои от тях с кучета, нито едно с намордник. Изведнъж чувате страховит кучешки лай. Два питбула, едва удържани от разхождащите ги момчета, се нахвърлят един срещу друг. Майките хващат децата си за ръце и подтичват, за да се отдалечат. Възрастни хора се надигат от близките пейки и влизат да се скрият в съседни магазини. По цялата пешеходна зона преминава някакво чувство за опасност. Оглеждате се за полицай. Няма. Никога не е имало. Давате си сметка, че всъщност никога не сте се разминавали по улицата с полицай. По-рано ги виждахте подпрени на някоя спряна полицейска кола по трима-четирима накуп, чоплят семки, приказват си. Сега и това не виждате. Изчезнали са, отишли са някъде, където вероятно има по-големи проблеми от щъкащи питбули без намордници.
Или пък живеете в столичен квартал. Вечер под прозореца ви минават, не, не е подходяща думата минават – прелитат мотори. Звукът е непоносим, застрашителен. Детето ви сега се учи да отива и да се връща от училище само. Искате да обсъдите с участъков полицай какви съвети да му дадете, за какво да внимава по маршрута. Но не сте виждали участъков полицай, има ли ги изобщо? Всъщност кога за последен път видяхте през живота си полицай на живо? Май че беше преди няколко дни, когато някой се беше обадил за шума от съседния ресторант в полунощ. Тогава бяхте на терасата и видяхте как пристигналите по сигнал полицаи си говорят със собствениците пред ресторанта. И се обнадеждихте. Ето, имало значи смисъл да се звъни и да се подава сигнал. Сега полицаите ще санкционират нарушителите и вие най-после ще можете да легнете и да заспите на отворен прозорец. В този момент виждате, че полицаите и собствените… се прегръщат. Точно така, не ви се привижда, прегръщат се. Разделят се дружески. Полицаите си тръгват, а музиката продължава. И вие отново не можете да заспите. Сега вече ви е ясно защо вие, твърдият демократ, гледахте със симпатия на саморазправата на вицепремиера Валери Симеонов в ресторантите в Слънчев бряг. Защото то си беше своеволие от гледна точка на законността и като всяко своеволие може да има опасни последици. Така става със саморазправите – почват от дребни неща, нарастват и стигат до страшни режими. Това вие на теория много добре го знаете. Но саморазправата на Валери Симеонов ви беше симпатична, защото… Ами защото полицията и собствениците на шумни ресторанти се прегръщат.
Или пък работите в бизнес, който трябва да бъде опазван от посегателства. Може би тогава виждате полицаи? Не, виждате бодигардове от частни охранителни фирми, които сте наели да опазват бизнеса ви. Така вие един път с данъците си издържате полицаите и втори път плащате заплата на частни охранители да вършат работата на полицаите.
А може би полицаите са заети с тежки престъпления, с опасности невидими за нас като граждани, с неща сериозни и застрашаващи живота, като… Като отвличания, да речем. Но ето че прословутото отвличане на Адриан Златков приключи, а се оказа че полицията има за него толкова информация, колкото всеки редови телевизионен зрител. Значи и при отвличанията не са полицаите, къде са тогава?
Къде да са – на телевизионния екран са. В една емисия новини ги видяхме на два пъти. В единия случай като верига, която охранява Народното събрание от стотина протестиращи пред паметника на Цар Освободител. В другия случай като подготвящи самите те протест с искане за увеличаване на работните заплати.
Всяка статистика, която идва от Министерството на вътрешните работи, е ненадеждна. Във всяка институция си играят с числата, но никъде толкова, колкото в МВР. Прословутият показател за работата на ведомството например, т.н. разкриваемост може да бъде изчислена както си наумите и непременно в обратен ред. Първо се решава колко е приемливо да бъде разкриваемостта за съответния период, с колко да се е увеличила спрямо предходния и след това се натъманяват бройката на жалбите от гражданите, престъпленията и т.н. Да не говорим за загадъчната статистика около личния състав. Там винаги ще е енигма колко са хората, които имат право трудът им да се зачита като първа категория. Винаги чиновниците ще бъдат броени така, че част от тях да попадат в по-социално приемливи категории.
През 2015 година едно изследване показа, че по брой на полицаи на глава от населението България се нарежда на осмо място в света и на трето в Европейския съюз. Междувременно това изследване, което тогава никой не оспори, вече е забравено и от средите на полицията пак се тръби, че сме на едно от последните места в Европа по брой полицаи на глава от населението. Не, не сме. Но със сигурност сме на последно място по това колко полицаи е виждал през живота си всеки българин. Друго необяснимо съотношение е, че докато бройката на заетите във вътрешното министерство значително намалява, а финансирането й се е увеличава, то недоволството от ниски заплати си стои все същото. Такива парадокси съпровождат МВР през всичките последни години, откакто се заговори за потребност от реформи. През това време има само едно сигурно нещо и то е, че мениджмънтът на МВР е калпав.
Това лято Асоциацията на индустриалния капитал в България ни шокира с нова цифра: по нейни изчисления 40 на сто от щатните длъжности в МВР са неоправдаващи съществуването си, дублиращи се длъжности, длъжности с неясни функции, длъжности, които откровено нямат функции. Това е огромен резерв за повишаване на броя на хората, които работят на терен, за увеличение на заплатите им и за рязко подобряване на техническата им осигуреност.
Дори тези 40 процента да са преувеличение, пак остава чувството, че ние не виждаме полицаи не защото в Министерството на вътрешните работи работят малко хора, а защото те не работят там, където са нашите проблеми. Само че темата за реформите в МВР вече не е актуална. Избутана е встрани, заглушена е от исканията за високи заплати. А и гражданите не са така склонни да настояват за реформи в системата на сигурността, както в системата на здравеопазването и образованието. Но ако полицаите се чудят дали гражданите изпитват симпатия към протестите, които ни обещават и дали биха се застъпили за техните по-високи заплати, отговорът е – не, не и при това положение, не и при това безхаберие, не и при тази несигурност.
