Сотир Цацаров, Юрий Чайка и Лаура Кьовеши влезли в един бар… Шегувам се. Г-н Борисов, кажете кой е собственикът на „Дунарит“! Пак се шегувам. Той не знае и даже не го интересува. Така каза. Всеки казва така, като не искат да го питат за нещо.“Не знам и не ме интересува кой е собственикът на „Дунарит“, каза Бойко Борисов и Хекимян премина към следващия си въпрос. Не го попита „Не знаете, защото не сте си работили по домашното за една от най-горещите теми в страната, или лъжете, че не знаете?“ От една страна – лошо, че не го попита, от друга – защо да го пита, като всички знаем, че лъже.
Слушам тези дни разприте между ГЕРБ и БСП за антикорупционното законодателство и не мога да се отърва от усещането, че сме на етапа, в който си обяснявахме що е корупция, какъв е произходът на думата и какво включва. Както знаем два проекта за борба с корупцията са сложени на масата на нашето внимание и зад тях са се строили армиите на ГЕРБ и БСП, готови да си прегризат гърлата в битка чий закон е по-хубав. Ще рече човек, че двете партии сън не ги хваща от въодушевление как да преборят корупцията и сега всяка от тях е създала по-ефективния закон за пълната и окончателна победа над този политически порок. Не, няма да си рече това човек. Човека даже не го интересува за какво се карат двете партии. Човекът се надяваше, че нещо може да се случи, когато се създаваше първият, вторият, третия и т.н. до дванайсетия орган против корупцията. Боркор! – помните ли го? Този страховит орган, който беше кръстен като хапове от менте-природолечител, забъркани в гараж. 2009-а ли беше? И там имаше битка кой да го оглави, и там бяха устроени износени в политиката лица. Сега вече човек нито се надява, нито го интересува. Даже е по-вероятно човек да се заслушва повече в престрелките на тема какъв изтребител да си купим, макар тази тема да не го засяга изобщо, отколкото в пререканията за антикорупционния закон, въпреки че това е нещо, което всекидневно го заобикаля и ощетява. Впрочем темата за изтребителите и за корупцията е едно и също нещо – тя е тема за битката за надмощие между изпълнителната и президентската власт, която от своя страна е тема кой на кого ще натрива носа, кой ще може да си разиграва коня както си иска и кой ще опира пешкира в името на имитацията на борба с корупцията.
И двата проектозакона са обявени за обществено обсъждане. Да сте чули някой някъде – който и да е, където и да е, извън телевизионно или радио студио – да ги обсъжда? Да имате обикновен познат, който ги е чел? Апаратчиците от двете партии се обвиняват един друг, че не са чели проекта на опонентите си, камо ли обикновените им избиратели. Ако на въпроса „Познавате ли антикорупционните проектозакони на ГЕРБ и БСП?“ хората отговорят „не знам и не ме интересува“, то ще е един от редките случаи, в които този отговор е искрен. Затова най-често сравнението се свежда до това, че двата закона се припокриват, кавгата е единствено по въпроса кой да устрои ръководителя на бъдещия антикорупционен орган – Народното събрание да го избира или президентът да го назначава.
Не е вярно, че проектозаконите на ГЕРБ и БСП си приличат като две капки вода. ГЕРБ иска да обедини всички досегашни антикорупционни назначенци в един мегаорган. Който да се занимава преимуществено с превенцията, като че ли превенцията е попречила на някого досега. И да изобличава, като назовава. БСП си представя нещата в по-криминален стил – един малък, спретнат, чистак нов орган, в който ще работят разследващи агенти. Дотук с разликите, защото голямата прилика е, че и двата проектозакона са ялови, тъй като от тях няма да зависи дали корумпираните отиват в затвора. Ако някой в България искаше уличените в корупция да отиват в затвора, щеше да покани Лаура Кьовеши от Румъния, а не Юрий Чайка от Русия. И щеше да приложи румънския модел. У нас смисъла на новия специализиран орган е друг – той очевидно ще обслужва партийните битки, като посочва корумпираните в лагера на врага. Това е предвидимо до отчаяние и ясно до отвращение.
Точно по тази причина населението не се интересува от проектозаконите и пак по същата причина вносителите им си издират очите по въпроса кой да посочва шефа на бъдещата агенция – дали Народното събрание, където избраникът ще е посочен от ГЕРБ, или президентът, където назначенецът ще е човек, близък до БСП. Тук може да влезе горския и да им каже: Най-простото е да се избира от Народното събрание, но номинациите да са само от опозицията. А мандатът на шефа да съвпада с мандата на управляващите, за да може следващият отново да е опозицията. Сега ГЕРБ предлагат ръководителят да е с мандат от шест години с аргумент, че така няма да има съвпадение с мандата на политическото мнозинство. Само че всички подозират, че истинската причина е, че избраникът ще държи чадъра разтворен цели шест години, дори и ако при следващите избори мнозинството в парламента не се държи от ГЕРБ. Шест години са си цели шест години, кой ти ги дава.
Ето най-високият и най-ниският процент на отговорите на въпрос към гражданите: Към кого бихте се обърнали, за да сигнализирате за корупция? 53 процента отговарят, че биха се обърнали към медиите, само осем процента са посочили, че ще разчитат на премиера в такъв случай. Подозирам, че това са членове на ГЕРБ, на които им е дотегнало от други членове на ГЕРБ и с радост биха ги докладвали на шефа в случай на корупция, за да бъдат поне изключени от партията, ако не друго. А медиите са предпочитаното място, в което да се изреве, че цар Траян има магарешки уши, защото хората упорито продължават да вярват, че дори и да не успее да помогне, медията ще разтръби безобразието и тогава, щат или не щат, органите ще се намесят, или поне безобразниците ще се стреснат. Интересно как биха отговорили гражданите, ако ги попитат на кои медии разчитат, но това е друга тема, всъщност същата – за корупцията. Моето подозрение е, че „Господари на ефира“ държат първенството на доверието, макар никак да не говори добре за професията, че за сериозните проблеми се разчита на забавно предаване.
Господин Борисов, вече има кого да попитате кой е собственикът на „Дунарит“. Министърът на икономиката Емил Караниколов каза в една телевизия: „Крайният собственик на „Дунарит“ е една офшорка на Вирджинските острови. Говори се, че е на Цветан Василев, утре може да е на някой друг.“ Питайте го днес, г-н Борисов, защото утре може да е на някой друг. Ама защо пък да го питате, като си го знаете. Хубаво е човек да ги знае тези работи. Затова да ви попитам – Вас и министъра на икономиката, – като знаете кои офшорки са на Цветан Василев, не знаете ли и кои са на Делян Пеевски и те какво притежават? Някак естествено е едното знаене да върви с другото. Ако пък ни го и споделите, има вероятност да започнем да ви вярваме на това, което говорите.
