България е от малкото страни, в които разговорът за националната сигурност с такава унизителна лекота се превръща в състезание кой, как и колко точно обича Русия. Този поток на емоцията и мисълта на българските политици е достатъчно добре известен, но едва в този Парламент всякаквите отклонения от тази голяма любов загубиха възможността да нарушават почти еротичната страст, с която темата се обсъжда. В обръщение е цялата канонада от клишета, от „дълбоките корени на народната любов“, през „стратегическите възможности“ на „необятния руски пазар“, до непреходността на отношенията между „двата братски народа“. Думичката „НАТО“ се използва почти с извинение, с нежелание, с усет за дистанция, с чувство за предрешен от други избор, който е обаче лишен от дълбочината на емоцията на „руската връзка“. Свидетели сме на развиващ се руски консенсус, чийто разклонения са все по-видими в поведението и реториката на политици и институции, които с различна степен на ентусиазъм участват в него. Въпросът сега е докъде ще стигне той.
БСП остава вярна на традициите си. Партията не просто активно негодува срещу годишния доклад за националната сигурност в Парламента, но в крайна сметка реши да не го подкрепи именно, заради текстовете, посветени на „големия руски брат“. Корнелия Нинова извади най-нелепите клишета за „стратегическата възможност“, която Русия представлява. Нещо, което партията все така упорито си повтаря, независимо от постоянните доказателства от реалния живот за точно обратното. Техният пратеник в президентството, Илияна Йотова, дори обясни, че България просто „копи-пейства международни текстове“, сякаш документите на НАТО не засягат реалности, които касаят нас и колективната организация, която е ключовия гарант на нашата сигурност. Но в подобни позиции особена изненада няма. Вечно разкрачената позиция на ГЕРБ бе перфектно илюстрирана от Красимир Велчев. Той се обясни в любов на руския народ и се втурна да прави тънки отлики между любов към народ и любов към политически ръководители. Така или иначе, ясно беше, че все някой ще трябва да бъде обичан в Русия. Той затъна в нелепи обяснения и накрая обясни, че дори не знае какво точно се има предвид, когато текстове споменават Русия като заплаха. Само през последните няколко дни бяха открито заявени руски интереси по целия набор от енергийни въпроси на страната, включително руска подкрепа за изпълнение на европейските изисквания за защита на околната среда! Предстои и провеждането на организирана от руска страна конференция в София по въпросите на тероризма и електронните медии, при това с участието на обявената от САЩ за рискова „Лаборатория Касперски“.
По-дълбокият и честен поглед към реалното руско влияние е малцинствено занимание у нас, което продължава да не намира точния език, разказ и канали, по които да стигне до повечето българи. Той преминава през историческо преосмисляне в общество, което все повече се ориентира и мобилизира от митове, през икономическа археология, която описва, анализира и разказва реалните отношения между един властови център и една подчинена провинция, през аналитично разкопаване на контролирания преход, в който „руската нишка“ може да бъде открита на твърде много места. Преминава и през детайлно описание на корупционни схеми като „южен поток“ и „Белене“ и мрежите от слуги, чрез които се осъществяват. Преминава и през подробно описание на медийното прихващане на вестници и сайтове и превръщането им в ежедневни рупори на руските опорни точки по всякакви теми – от „контра – фактите“ до ежечасовите предсказания за разпад на ЕС и други подобни измислени политически драми. Преминава през разказ за кибер атаките срещу сайтовете на официални български институции. Преминава през реален анализ на монополните енергийни цени, с които „големия брат“ затиска нашата икономика от години и от които си прави чудесни печалби, включително и за местното, основно червено, енергийно лоби.
Ежедневното маскиране на тези отношения преминава през различни, доста банални, но ефективно подходи. Един трик е профанизацията на руската заплаха и натикването й в някакви полу-карикатурни представи. Тук в момента най-активен е българския премиер, който постоянно говори за руски самолети, нахлуващи от изток или за уж необратима милитаризация на Черно море и актуална опасност от военни сблъсъци. Мелодраматично оставя на българския народ да прецени колко реалистично е руски танкове да плъзнат из родните земи. Тази профанизация се случва и през постоянната хиперболизация на рисковете и заплахите около България, или по-точно, тяхното непрестанно проектиране през малко вероятни, но нарочно травмиращи образи. Вместо да рисува картини на нахлуващи руски самолети, много по-полезно би било премиерът да разкаже за руските кибер атаки или пък да се загрижи за руското влияние върху българската енергийна или банкова система. Или пък поне да спомене за системното овладяване на различни български „медии“, които директно ретранслират руските опорни точки, пълнят съдържание с такива, дори когато става въпрос за европейска политика. Непрестанното изместване от напълно реални заплахи към малко вероятни такива не просто рисува измислена картина за и без това обърканата българска публика, но няма нищо общо с работата по осигуряване на националната сигурност на страната.
Има още един трик, който чудесно илюстрира характера на нашите членства в ЕС и НАТО и разкрива една от причините за унизително ниския политически капитал на страната ни в тях. Самият годишен доклад за националната сигурност съдържа немалко смислени оценки за актуалните рискове и дори успява, макар и в общи категории, да изброи съществени проблеми в поведението на Руската федерация. Ако обаче човек се заслуша в реториката на българските политици никога не би предположил точното съдържание на анализа. Дистанцията между документната основа на институционалните действия и политическата реторика и поведение непрестанно нараства. По медиите горко съжаляваме за неизбежността на негативните оценки, които НАТО-вската институционална принадлежност ни налага, но документно ги следваме. От своя страна, подобен трик позволява на политици и чиновници да „казват точните неща“ в рамките на Алианса и да изглеждаме напълно съвместими и отговорни, докато всяка минута българска публичност е наситена с мрънкане, двусмислие и клетви във „вечната дружба“. Подобно поведение е не просто комично, но оставя трайни съмнения в убедеността и смисъла на самите членства. Отделно от това, активно се опитва да моделира общественото мнение в посока, отдалечаваща страната от нейното естествено гео-политическо и икономическо място.
Твърде често подобно поведение се подминава с усмивка и пренебрежение, а последствията от него се подценяват. Мнозина гледат на него като на добре позната финансова схема, която обаче никога не посяга на стратегическото позициониране на страната, чиста проба егоизъм и лакомия, които не засягат дълбоките основи на европейската принадлежност на страната. Може и да са прави, но е повече от очевидно, че сме свидетели на нарастващата способност на тези хора да сглобяват бутафорната архитектура на едно ежедневие, което е опасано от наглед европейско съвместими фасади, език и институции, но което в своето естествено състояние се движи от все по-олигархични и ориенталски нагласи и практики. Все по-видим е културния и ценностен афинитет на местните политици с онази реалност. Това, че подобен път на развитие води до добре познати задънени улици, това, че има историческо знание и спомен за провали на подобни избори не е достатъчна гаранция за тяхното избягване. Вече е достатъчно просто да погледнете лицата на изпълнителите.
