Вече всички мразят нео-либерализма, това в момента е сред най-лесните неща на света. Започна постепенно и после се засили, докато не се превърна в повсеместен навик. Сега всичко го правят, рутинно, с хъс, с почти самодоволна острота, сякаш неговите слабости са били най-очевидното нещо на света. Подобна настървеност е винаги подозрителна и сегашният случай не е изключение. Просто защото много от днешните най-гръмогласни критици са вчерашните шумни апологети, които сега са заети да замитат довчерашния си ентусиазъм. Нео-либерализмът бе обект на очевиден консенсус, при това за доста дълго време. Истината е, че всички основни идейни политически течения направиха крачка към него и по различно време и причини се присъединиха към основни негови постулати. Политици, мислители и анализатори взеха съзнателни решения да станат част от него, да направят компромиси, които обявяваха за приемливи, да формулират нови предложения за своите общности. Когато нео-либералната система започна да се пропуква, малцина посмяха бързо да я изоставят. Повечето трупаха съмнения, но малко от тях имаха куража да я критикуват на висок глас и с ясни алтернативни идеи. Когато кризата й стана прекалено очевидна и вълните от недоволство се надигнаха, всички внезапно се впуснаха в сегашния нео-либерален хейт.
Разместванията в рамките на либерализма дълго време не бяха широко коментирани и мнозина приемаха нео-либералния завой като най-естественото и логично нещо, което можеше да се случи с него. На практика обаче либералите се отдалечиха от някои свои исторически маркери и постепенно унифицираха собственото си идеологическо пространство. Може би най-значимо тук е тяхното отдалечаване от ключовата роля на националната общност като среда за осъществяване на свободата и индивидуалните права. Вярно е, че либерализмът има реален кодиран универсализъм, който може да маргинализира националните държави, но през последните десетилетия тази динамика бе целенасочено улеснена и развита от нео-либералите. Планирано или не, те реално ускориха деконструирането на нациите, националната държава и различни колективни идентичности. Нещо повече, те не просто поддържаха по-малката държава, но станаха радикално скептични към нейния капацитет да решава каквито и да било икономически и социални казуси. Това стана успоредно с нарастващата склонност да делегират правомощия към транс-национални организации. Така националната държава трябваше не просто да остане малка, но и да бъде лишена от много исторически правомощия и ефективност. Дълъг спор е в каква степен това стана, колко беше разумно и доколко решаваше проблемите. Факт е обаче, че тази комбинация на практика отслаби националната държава и това постепенно предизвика трудности и недоволство. Левите либерали пък се „деикономизираха“ и до голяма степен направо изоставиха икономическите дебати и завиха към културни теми и политики на идентичността. На практика в рамките на самия либерализъм, икономическите спорове изчезнаха, пазарът победи, без особени условности.
Може би най-шумните сегашни критици на нео-либерализма са консерваторите. Човек би останал с впечатление, че те са най-отколешните и остри опоненти, чийто час най-накрая е дошъл след десетилетия на идейни спорове и конфликти. Това обаче не е така. И консерваторите направиха ясни и съществени маневри по посока на оформящия се нео-либерален консенсус, независимо от нежеланието им да си спомнят за тях. Приеха като чиста монета десекуларизацията на западния свят, постепенното отмиране на религиозни вярвания, практика и етика. Това беше направено с възприятието за унисон с времето, за присъединяване към нещо неизбежно и неизискващо особени дискусии. Консервативната общност прие и прехода от религиозност към духовност, който много повече импонира на ерата на индивидуалните права и гъвкавите групови и личностни морални системи. Без особена съпротива бе прието и изместването на фокуса върху индивидуалната свобода за сметка на състоянието и бъдещето на националната общност, култура и държава. Не е много учудващо, че това в крайна сметка предизвика обратна реакция. Станахме свидетели и на отказ от консерватизма тип one-nation, който съдържа в себе си социална и икономическа програма за подкрепа на по-бедните и слабите като важна опора в живота и бъдещето на националната общност. Игнорирано бе влиянието на нео-либералния модел върху обществената кохезия, а удържането на неравенството така и не бе превърнато в съществен политически въпрос. Консервативната грижа за синхронизираното развитие на отделните обществени групи в рамките на нацията също мина на заден план. Широката консервативна общност дълго време беше не просто в унисон с доминиращия нео-либерален консенсус, но и често го защитаваше при атаки отляво.
През 90-те години на миналия век и европейската социалдемокрация постигна своя мир с нео-либерализма. След десетилетия на остри идеологически критики, социалисти и социалдемократи също изместиха свои ключови позиции към оформящия се консенсус. Различните партии в Европа направиха това по различни време и с различни акценти, но „третият път“ на британските лейбъристи ще остане знаковия компромис с глобалния либерален ред. Той може да бъде видян на няколко нива. Левите изместиха политическия си фокус от класите и го насочиха към множащите се социални групи и индивидите и окончателно се отказаха от национализации във фундаментален отказ да се постига икономическа и социална промяна през мощна държавна интервенция. Престанаха да гледат на глобалните пазари като капиталистическа конспирация и започнаха да търсят политики за омекотяване на техните по-негативни ефекти. Приеха, че икономическият растеж на пазарните икономики е ключовото условие за социални подобрения. Спряха да гледат на различните типове интеграция като укрепване на капиталистическия ред и дори започнаха активно да моделират европейската политика в социална посока, но през транс-национални механизми. Съгласиха се с „пазарната интеграция“ на индивидите, при която не преразпределението, а успешното включване в пазарния ред ще гарантира постигането на амбициозни социални цели. Постепенно приеха по-малката държава и се отказаха от нея като основен инструмент за промяна. Приеха пазарното и се пренасочиха към културното, оттам и фокусът към непрестанно множащите се групови идентичности и тяхната защита.
Тази политическа история на нео-либерализма е достатъчно известна и не е особено трудна за проследяване през последните десетилетия. Различните привърженици на отиващия си консенсус се присъединиха в различни моменти, някои по неизбежност, други след автентични и сложни дебати, трети от страх да не изпаднат от „политическата лодка“. Тази консенсус изглеждаше непоклатим, независимо, че в ъглите на политическите системи все още имаше немалко противници, които защитаваха позициите си противно на доминиращото съгласие. Това обаче е вече забравено, сега всички са анти-либерали. Най-неприятно е настояването им, че това всъщност винаги е било така, разчитайки на колективната амнезия. Подобно паническо позициониране не е изненада на фона на множеството проблеми, с които западните общества имат да се справят. Никой не иска да бъде видян като отговорен за тях. Сегашният проблем обаче е в това, че чуваме основно анти-либерален хейт и много малко реалистични идеи за пътя напред. И тази комбинация със сигурност не е рецепта за дългосрочен политически успех.
