Почнахте ли диета, спряхте ли цигарите, тръгнахте ли на фитнес? И аз не. Даже все още не съм направила равносметката за това какво проумях миналата година, какви митове ще оставя завинаги в нея. Интересна година беше, лъжовна до небесата. Не е имало досега година с толкова много лъжи на глава от населението. Една на вид образована девойка дори каза в „Стани богат“, че слънцето изгрявало от запад, а ние се смяхме, като че ли не сме свикнали да ни лъжат толкова на едро. Ние така си се смеем, ако сте забелязали. Кикотим се, хихи-каме, хаха-каме, кискаме се там, където французите обличат жълти жилетки. Какво да ни правиш, народ с повишено чувство за хумор.
Една от големите лъжи е, че живеем в 21 век. Понякога и аз си го въобразявам, но започвам да чета Захари Стоянов и веднага ми става ясно кога живеем. Наскоро прочетох „Чардафон Великий“, той ми е любимецът от нощта на Съединението. Чардафон (Продан Тишков) е от Княжество България (Габрово), но емигрира в Източна Румелия (Голямо Конаре), където почвата за неговите русофобски възгледи е по-добра. Той дели хората на две категории – „фараони“ и „черни души“, като черни души са консерваторите и русофилите, както и неговата хазяйка, беззъбата баба Исака, защото целунала ръка на оня чапкънин владиката Гервасий. Да ви прилича това разделение от 1885 година по нещо на разделението през 2018 година? Ако по онова време имаше фуйсбук, Чардафон щеше да е в люта денонощна битка с путинофилията, но тъй като тогава такъв терен няма, той наказва баба Исака по своему – принуждава я да научи и декламира всички Ботйови стихотворения, като й показва къде да си „слага“ гласът и къде е подходящо да вдига ръце към небето. А когато сбъркала, я мятал из къщата като парцал, пише Захари Стоянов. (Много ми е на сърце тази баба Исака, затова ще се отклоня от темата и ще ви кажа още две думи за нея. Тя много обичала Чардафон, тогава почти момче на 25 година. Като заминал от Голямо Конаре баба Исака плакала толкова много за него, че устата й заприличала на цифрата осем. А като го назначили офицерин в Хасково, тя тръгнала с трена да се кандидатира за милосердна сестра в неговата бойна единица. Обаче объркала трена, пристигнала по погрешка в Пазарджик и с това медицинската й кариера приключила.)
Като ни е залюляла оттогава тази люлка в двете крайни посоки на русофилията и русофобията, че няма спиране. „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее…“ Докато четох книгата, си мислех, че училищната реформа ще е изпълнила предназначението си, ако, когато учителят по история каже, че единствената жертва на Съединението е дядо Райчо, застрелян до Джумаята, се намери поне един ученик да попита кой го е убил. Във вашия клас навремето някой попита ли? И в нашия не. „Настигна го куршумът на руския шпионин Тодоров“ – пише Захари Стоянов. Това е едно от нещата, които осъзнах през 2018-а – че ако бяхме учили Захари Стоянов, хайде не вместо Иван Вазов, но поне колкото него, щяхме да имаме съвсем различен мироглед и съдба, поне по-разумен. Сега представата ни за българската история съвпада повече с римите на поета Вазов, отколкото с фактите от архивите. И не живеем в 21 век, а в русофило-фобските времена отпреди почти век и половина. Не стига, че не живеем сега, ами тогава, но и не живеем тук, а там – все още в разделените Княжество България и Източна Румелия. С тази разлика, че няма как от България да избягаш в България.
През 2018-а разбрах, че няма значение дали на лъжата краката са къси, ако истината не я гони. Какво значение има дали е късокрака новината, че Гинка Върбакова купува ЧЕЗ или че Жирардели купил „Юлен“, щом никоя истина не тича след нея да я догони, хване и разобличи. Ама няма нищо черно на бяло, ще речете. Как да разберем колко голяма е лъжата, като няма документи и всичко е скрито през девет офшорки в десета? А като имахте Истанбулската конвенция не само в черно на бяло, ами и в оригинал на английски език, да не би да не ви излъгаха какво пише в нея? Реши ли един народ да бъде лъган, него и да не го лъжат, той ще си намери начин да бъде излъган и даже ще плаща да го лъжат. Точно така – двама от големите герои на измислената опасност, която представлявала Истанбулската конвенция, са на държавна, тоест наша издръжка – единият пиар във военното министерство, другият водещ в обществената телевизия. Даже ви хареса да ви лъжат, мило и драго давате да изглеждате по-горе от някой друг, затова имахте нужда от измислицата джендър, та да има някой поставен по-долу и удобен за ритане. Извинете, малко грубичко прозвуча, но любезността си към невежеството я оставих в старата година.
През 2018-а разбрах, че за едни хора патриотизъм означава да се лишат от нещо важно в името на патрията (патрията, не партията!), а за други хора – да се сдобиват. Щях без малко да кажа, че едно време патриотизмът е означавал първото, а сега второто, но след като четох Захари Стоянов не правя такива грешки. Винаги е имало лишаващи се в името на патриотизма (включително и лишаващи се от живот) и придобиващи чрез патриотизма. Сюжетът с продажбата на български паспорти го онагледи като на длан. И ми показа къде е разделителната линия между сдобиващите се и лишаващите се поне в днешно време. Сдобиващите се се организират първо в партия, после в малка коалиция и накрая в голяма коалиция.
През 2018-а разбрах, че трябва да повиша знанията си по бойна авиация. Така съм занемарила тази част от националната отбрана, че се оказах единствената, която няма мнение дали трябва да купим F-16 или Грипен. Толкова съм неука по отношение на бойните изтребители, че ги смятам за излишни. Според мен министерството на обраната може да мине с бюджет, равен на годишната такса за един стационарен телефон със секретар. Да ни звънят на този номер държавите, които смятат да ни обявяват война, а на секретаря да е записано: „Предаваме се!“ Даже и компютър не трябва, и без това работещи в министерството казват, че министърът имал страхова невроза от служебния компютър и за всеки случай не общувал много с него. През останалото време Министерството на отбраната може да продава български паспорти на хора от Западните Балкани и така да ги интегрира директно, вместо да се дават пари за срещи, на които високопоставени лица се прегръщат.
През 2018-а разбрах, че малко по малко хората започнаха да проумяват, че демокрацията не им гарантира добър живот. Тя гарантира само толкова добър живот, колкото си извоюваме. Трябваше един човек в Брюксел да го схване ишиасът, за да отрезви всички ни за тази мисъл. Обаче това откритие не ни успокои. Тъкмо се бяхме добре заблудили, че демокрацията ще работи за нас, а то се оказа, че ние трябва да работим за демокрацията. Ами като сме забравили да работим? През ноември направихме една малка репетиция да поработим за демокрацията по магистрали, кръстовища и площади, но беше много студено. Тъй като в моловете е топло, разпръснахме се по тях и похарчихме 2 милиарда лева за няколко дни. И какво ще става оттук нататък не знаем, защото в махмурлука си още не сме осъзнали дали тази година ще е пак на лъжата или най-после на истината. Все пак година на Прасето е. А за всяко прасе има Коледа.
