В една своя статия психологът Даниел Опенхаймер от „Принстън“ обяснява, че обличането на познати идеи в претенциозен език е знак на ниска интелигентност и съмнителна благонадеждност. Изтръсквайки няколко политически речи и наукообразни университетски лекции от сложните думички, в нея той показва нагледно колко е глупаво да се правим на умни. И даже нарочно я е озаглавил „Последици от учения жаргон, използван независимо от необходимостта: проблеми с използването на дълги думи без нужда“ – също толкова излишно дълго и претрупано с тавтологии, за да се усети иронията.
Разбира се, постигнал го е най-вече със забавните примери, като при това трябва да се признае, че не е разполагал с кой знае колко благодатен материал. Което изглежда странно, доколкото у нас пък е точно обратното – примери да искаш, но те минават за сериозност и задълбоченост, нерядко и за трансцедентална проникновеност. Или както би казала проф. Мариана Георгиева, бивш спортен министър в кабинета „Орешарски“, за „езикови експликации, които имат информативен статус, но отделят този комуникативно-наличен формат в особеност на човешката потребност от знание, т.е. от гледна точка на гносиса.“
Впрочем последното се отнася за междуметията „ах, ох, трас, пляс и грух-грух“… Обаче я как само звучи! Отгоре на всичко професорката по лингвистика се дозираше и чат-пат изпадаше в интровертност на духа, тъй като изхождаше от квотата на ДПС, а там, както знаем, си падат по „високия“ стил. По едно време дори се говореше, че вече почетният председател на партията пишел продължение на дисертацията си „Асиметричната онтология на социално-либералния вектор“, посветено на структурно конфронтираната проекция на социаллибералната постдискурсивна идентичност в контекста на квазиметафизичната сугестивност…
Пие ли я, извинете!, пише ли я наистина, може да каже единствено най-близкото му обкръжение от Сараите, но е факт, че Ахмед Доган не е станал професор, само защото не е пожелал. Пожела да стане хидролог – стана, пожела да е мажоритарен собственик на ТЕЦ „Варна“, който до средата на следващата година ще получи от държавата 27.4 млн. лв. – и такъв даже стана. По-важното обаче е, че стана еталон за умност и мъдро говорене, в което винаги следва да търсим втори план, а това е толкова вярно, колкото и онова, че е хидролог и топлоинженер. Но в интерес на истината години наред успява да поддържа тази илюзия, която тук съвсем не се възприема като знак за ниска интелигентност и съмнителна благонадеждност, макар засуканите му словесни фойерверки да са пълен майтап.
„Динамиката на политическото време е много важен феномен“, обясни ни и сега почетният председател в традиционното си вече предновогодишно обръщение. Това ще рече, че ако до вчера ДПС е било за предсрочни избори, днес вече не е за предсрочни избори, а за програмен кабинет от типа на Беровото злополучие. Защо? Ами защото „цикличността на забавяне и ускоряване на темпоритъма на политическото време, понякога с явни признаци на аритмия, трасира проекциите на бъдещето“. Тоест Доган има бъдещи творчески планове, но не му се занимава с ходене на избори, понеже му е по-удобно да разширява властта си в рамките на този парламент. Така, де, „отварят се неподозирани портали във времето, които предизвикват нови самооценки, преосмисляне на света и възможност за промяна на ориентацията ни в него“, по какви причини тогава да не получи още нещо без излишни сътресения? А тях той нарича „вътрешнопартийна имплозия“, първо за да ни шашне, че знае какво е имплозия – мигновено и взривоопасно запълване на обем, в който налягането е по-ниско от атмосферното (вакуум), но най-вече за да сведе всяка възможност за алтернатива до нещо много лошо. По-точно, единствено до „популизми“ и „национализми“, понеже омерзителното статукво няма как иначе да се брани. Не че Доган го харесва, да не си помислите случайно, че и него не го боли за бедността! Напротив, има даже ред забележки, сред които и тази: „Държавата се оттегли от стопанския живот на страната, но продължава да се вживява в ретроградната си роля на основен работодател и санкциониращ фактор на бизнеса.“ Висш пилотаж по нахалство от човек, който тъкмо благодарение на тази нейна роля се е сдобил с добре напомпан бизнес с гарантиран паричен поток, а като бонус към подаръка на държавата е получил и възможност за официализиране на средствата си…
По тази реч онзи психолог и съфамилник на „бащата на атомната бомба“ би написал още 5-6 статии, при това не само от гледна точка на употребените изразни средства. Работата наистина е за тънък познавач на човешката психика, особено на нейните девиации, които тук са на върха на скалата на Кук – Мадлей от гледна точка на цинизма. (Начетена съм, я!) Но отвъд иронията, Доган – политикът, след когото в българската политика има и ще има трайни поражения като след избухването на атомна бомба, открито ни се подиграва, до степен на гавра, подхвърляйки ни някакви речеви заврънкулки, докато продължава да ни тормози с присъствието си. И подозирам, че го прави с някакъв извратен кеф, на границата със садизма, може би и донякъде от скука, криейки се като лалугер зад дуварите на Сараите и пиейки, извинете!, пишейки от сутрин до вечер за успокоение на нестройната си душа. Човек, който отдавна се е поставил над държавата, има безочието да я критикува, да дава напътствия, да чертае визии и с цялата си духовна и морална опустошеност да я назидава – та това действително е клиничен случай, достоен да бъде описан от авторитетен психолог!
Е, описвано е всъщност, още в „Магьосникът от Оз“, та по този повод някой беше казал, че магьосниците разчитат на силни гласове, помпозни декларации, дим и огледала, защото добре знаят, че не са квалифицирани достатъчно, но искат да го прикрият, като насаждат страх.
„Да, измама — кротко каза дребният човек, — всичко това беше измама.
— Измама! — извика Дороти. — Не сте ли Велик вълшебник?
— Тихо, мило дете — каза той, — не говори толкова високо, може някой да чуе и тогава съм загубен. Всички ме мислят за Велик вълшебник.
— Нима не сте?
— Ни най-малко. Аз съм обикновен човек.
— Не, вие сте нещо повече — рече огорчено Плашилото, — вие, вие сте лъжец.
— Точно така — заяви дребният човек, като потриваше ръце, като че ли беше доволен от себе си, — аз съм мошеник.
Останал сам, Оз се усмихна радостен от своя успех. Той бе дал на Плашилото, на Тенекиения дървар и на Лъва точно това, от което те смятаха, че се нуждаят. „Как да не бъда измамник, мислеше си той, когато тези хора ме карат да върша неща, които, както всеки знае, са невъзможни!“
Загадка е дали и на Доган му тежи нуждата да поддържа илюзията, че е всесилен, да върши неща, които са невъзможни за другите. В средата на миналата година се беше оплакал пред сайта на Мадам В., както сам я наричаше: „Защо ме забъркват във всички проблеми на държавата, от пет години аз не съм в реалната политика?!“, но изглежда ролята на вездесъщ политически демиург все пак му харесва. Във всеки случай явно нещо го спря да изпълни заканата си от декември 2006 г., когато каза: „След влизането на България в ЕС ще настъпи нормален период в развитието на страната и в технологията на правене на политика. Аз повече нямам работа в тази сфера на реализация, време е да се насоча към друго измерение, което мисля, че ми пасва повече – науката”.
Нормалният период, следователно, така и не настъпи, а порочната технология допълнително разшири богатството и властта му. Грижливо поливаният имидж на загадъчен и мъдър владетел, който „дава знаци“, не помръкна особено, дори когато Доган взриви общественото мнение, че може да си купи и летяща чиния. И не просто продължи да се опиянява от своята недосегаемост, която му позволяваше комфорта да не подава данъчни декларации и да не стъпва на работа в парламента, ами през 2009 г. в читалището на село Кочан имаше самочувствието да се похвали: „Аз съм властта, аз разпределям порциите!“. Кратко и ясно, без финтифлюшки от рода на имплозии, темпоритъм и прочие алабализми, каквито си нижеха от устата на Иванчо Йотата по отношение на… „маслините от важна степен и с твърде способна цена“. Даже викаше: „Търсенето на морал в политиката е вредно за държавата“ – цинична, но и вярна фраза, доколкото всички приказки за обръчите, наглото източване на публичен ресурс по време на тройната коалиция и модела „Кой“ останаха без последствия. Нещо повече, безконтролното и безнаказано упражняване на власт се покатери на билото, пренебрегвайки напълно базовите лагери, с тази разлика, че Доган вече не носеше отговорност като мандатоносител или участник в управлението, но остана всьо и вся.
За капак, сега се е наточил за програмен кабинет, т.е. поредни нечистоплътни договорки всички познати и додеяли лица да се наредят като вещугери около казана. С новата година е планирано ново безвремие, при това с връщане на часовниците в далечната 1993-а – направо темпорален парадокс! Това ще да означава и умотворението „Динамиката на политическото време е много важен феномен“, а за нас, разбира се, времеви портал, през който най-сетне да се измъкнем, изобщо не е предвиден. Пак добре, че поне ни оставиха пространствения, та има някакъв шанс да се отървем от оная „обич и загриженост“, с която нашият вълшебник от Оз започна да се обръща към вече омаломощената публика…
Основателен присмех, между другото, защото по-глупаво от това да се правиш на умен, е да вярваш на онзи, който се прави на умен. На онзи, чиято благонадежност е не просто съмнителна, а напълно отсъстваща, за сметка на зловредността, при това отдавна доказана. И понеже Доган никога няма да каже: „Да, това е измама; да, аз съм мошеник“, не виждам никаква причина да не натрапва идеята си за „светлина в тунела“ – банализъм и тежко клише за програмния кабинет, които със същия успех ще влязат в употреба и когато пак се присети, че му трябват избори.
Най-неприятното е обаче, че като в онази уж шеговита история с песимиста, който вижда само един бекраен тунел, оптимиста, който вижда светлина в края на тунела, и реалиста, който вижда тунела, светлината и насрещния влак, машинистът вижда трима идиоти, които седят на релсите. Седят ли, седят, и не се сещат да станат, поради което е логично след поредното „трас“ пак да се чуе едно голямо, експлицитно „ох“.
