Общественото устройство, в което живеем сега, е повече подвластно на математиката, отколкото на демокрацията. Тя демокрацията и без това се крепи на математиката, ще кажете. И ще бъдете прави. Да, така е – изборите, тази панацея за лекуване на обществото, брои гласовете. Не ги тегли, за съжаление. Със същото се занимава основно тези дни председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов – брои. Изчислява кворума. Важно му е. На цялата държава й е важно, защото ако в Народното събрание не може да се събере кворум, то значи аварията е голяма и е спряла от движение държавната и демократичната машина. В такъв случай какво лошо има, че Цветанов е в момента математик на демокрацията, ако самата демокрация е математика?
Вярно е, че изборите се решават с броене. Но след изборите започва етапът на представителната демокрация – избраните от нас представители се събират под покрива на Народното събрание и започват да работят. А там те вече са представители не просто на своята партия, а на всички избиратели от своя район. И правилата на гласуването в зала вече не е нормално да бъдат само математически.
Ще дам пример какво става след изборите в датска община. Там кметът не се избира пряко, посочва го вече избраният общински съвет. И за да се учудим още повече, налага се да кажем, че той не е просто кмет, а и председател на общинския съвет. И – това е най-важното! – никога не е от онази група съветници, които са мнозинство. Може да е от втората по численост група общински съветници, може да е от най-малката, но никога не е от мнозинството. Защото неговата работа е да предлага за гласуване такива решения, по които съгласие постигат по-голямата част от съветниците, независимо от коя партия са. Казано иначе – решения в полза на избирателите, а не на избраните. Когато един датски кмет ми обясняваше тази система, го прекъснах: ама това не е ли смесване на местната законодателна с местната изпълнителна власт? Може и така да изглежда на теория, но на практика работи – отговори той, – демокрацията в крайна сметка се свежда до това, че, ако се справям, на следващите избори ще бъда избран отново, ако не се справям, приключвам с кметуването. Кога ли и в какво ли не са били практични скандинавците?
А Цветанов сега брои и си стиска палци да му излезе кворумът, докато БСП стои отвън, превърнала се изведнъж от парламентарна в извънпарламентарна опозиция. И това минава за демокрация. Да не би да е по-малко странно от датския пример?
Тези дни Лозан Панов, чийто глас чуваме рядко, но силно, заяви, че вървим уверено към автокрация. Дори и да е пресилено това твърдение, то истина е, че започваме да коригираме представите си – за да не кажа илюзиите – за демокрацията. А най-привлекателната от тях беше, че демокрацията се самогарантира. Нищо подобно – демокрацията гарантира само, че ще преброи гласовете на избори и ще обяви победата на този, който е получил най-много гласове. А какъв е той, не е неин проблем. Ако е човек с диктаторско мислене, това е проблем на гласувалите, те са именно факторът, който може в рамките на изборния ден да превърнат демокрацията в нейната пълна противоположност – диктатура. Демокрацията не тегли гласовете – този избирател е образован, квалифициран, почтен, затова гласът му ще тежи повече. Няма такова нещо, гласовете се броят, не се мерят.
Простихме се категорично и с идеята, че при демокрация управляват умните. Не, за съжаление. Умните обикновено ги е наел бизнесът. А и те не си падат по властта, нямат нужда да контролират другите, за да изглеждат умни в собствените си очи. Ако са наистина умни, не се съмняват, че са. Обикновено на избори ни се налага да избираме между хора, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са сигурни, че са умни и добри. Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни.
Но някак все още се заблуждаваме, че управляващите са виновни за положението, в което се намираме. Звучи добре, но не е вярно. Това не е от онези лъжи, които, повторени стотина пъти, стават истина. При нас се повтаря много повече от сто пъти всеки ден, но не става истина, остава си заблуда. Ние сме виновните. Защото демокрацията е управление на управляваните, наше управление. И не ни обещава нищо повече от това, което сами си извоюваме да имаме. Ония там 240 души в парламента, които всички солидарно хулим, са точен, огледален образ на всички нас. Няма такова нещо като „те и ние”, на практика „те са ние”.
Вече никой не вярва, в това, което пеехме преди 30 години – че демокрацията е самообозначение, етикет. Не е етикет, манталитет е. Голямата илюзия в началото беше, че политиката може бързо и лесно да промени културата. Мислехме, че животът се конструира около политически заявления. Не знаехме, че животът се конструира около преобладаващия манталитет. Вярвахме, че политическите инструменти прекрояват манталитета. Но разбрахме, че манталитетът може да прекроява политиката. Вярвахме в демократизирането на България. Не предвидихме побългаряването на демокрацията.Българският манталитет още не е смлял брашното, от което може да се изпече хляба на същинската демокрация.
Отдавна не вярваме, че щом има демокрация, няма как медиите и съдебната система да не станат демократични. Точно обратното е вярно. Не обявяването на демокрация гарантира превръщането на медиите и съдебната система в независими, а независимите медии и съдебна система превръщат една държава в демократична. Това са двата основни стълба на крехката демократична конструкция. Нечисти политици има във всяка страна. Демокрацията не обещава управление от хармонично развити демократични личности. Тя само гарантира, че независимите медии ще публикуват всяко погазване на закона, а независимия съд ще санкционира нарушителите.
Демокрацията определено не е като бременността – да я има, или да я няма. Даже си има индекс, който измерва степента на демокрация в страните. Той се определя не от субективното усещане на гражданите, а по оценка на конкретни показатели: свобода на словото и сдружаването, чисти и свободни избори, граждански свободи и т.н. Демокрацията не е като бременността, тя е като работата – едно е свършено, друго е изоставено, трето непохванато.
Докато ние теоретизираме, Цветан Цветанов брои. И ако събираемото се равнява на кворума, вероятно е доволен, че това е то демокрацията. Де да беше.
