Всяко ежедневие има странното качество да изглежда напълно естествено, толкова очевидно, сякаш винаги и било такова, сякаш никога не е могло да бъде по-различно. По този начин изглежда и мястото на България в ЕС и НАТО, наглед необратимото й място в западния свят. Днешната очевидност обаче е вчерашното усилие, което е предотвратило други събития и пътеки на развитие. Както за много други неща, в България правим грешката да възприемаме геополитическото си място за предопределено, единствено логично и възможно. Историята обаче не е такава, бъдещето все по-вероятно също.
Годината е 1996-та и нео-комунистическата ни партия продължава да навигира плячкосването на страната през „плавния преход“, обещан на българските избиратели. Обещание за надхитряне на историята, при което хем няма да боли, хем чудодейно ще се озовем при богатствата на Запада. Координираната мутризация е в напреднала фаза, контролът на входа и изхода на цялата икономика върви с пълна пара. И без това смътните спомени в западните елити за прикачването на страната към вълната от демократизация след 1989-та година започват бързо да избледняват и поемаме с бърза стъпка към плавното откачване от ускоряващата се европеизация на останалите страни от бившия комунистически блок. Решаваща е промяната в Румъния, където радикално реформаторски партии поемат управлението и рязко обръщат посоката и скоростта на развитие на страната. Бившето царско семейство е впрегнато и обикаля неуморно цяла западна Европа. Кървавият разпад на бивша Югославия очертава ясни граници на разумното европейско разширяване, без България. Междувременно, Румъния успява да се интегрира в политическата конструкция на централна Европа, така или иначе тя има достатъчно исторически и културни основания за това. Прикачването на България към геополитическата дупка на бивша Югославия е спряно от срива на нео-комунистите, яростта на множество българи и правителството на ОДС. Баналната метафора е вярна, страната наистина „хваща последния влак“.
В българското колективно политическо съзнание почти вече няма спомен за всичко това. Няма как и да има сред карикатурните фигури на сегашния „политически елит“. В най-оптимистичния вариант на нашето място в западния свят, ние сме външна граница или по-скоро интегрирана „първа линия“ на политическото и институционално европейско пространство. На пръв поглед, точно това и се случва. Турция се отдалечава от Европа с бързи крачки, юго-източна Европа е входната точка за всички основни рискове за сигурността на „стария континент“ като нелегална имиграция, организирана престъпност, трафик, бежанци и други. Близкият Изток и Африка ще продължават да ги генерират през идните десетилетия и очевидно има необходимост от по-сериозни и дългосрочни решения, част от които вече се и взимат. България е обект на европейско политическо внимание, всички се изреждат да съзерцават „съоръжението“ по границата с Турция, дипломатично ни тупат по рамото за добре свършената работа. Ние се пъчим гордо и си мислим, че убедително влизаме в ролята, която ще ни гарантира мястото в съюза. Светът отново е спрял, ние си имаме сигурна позиция и самодоволно слягаме в нея. Всъщност, неусетно започва да се случва нещо друго, което при внимателно вглеждане става все по-натрапчиво.
България е на път да се превърне трайно в нова буферна зона, която ще има шарен състав и институционална архитектура. Да, тук ще има външна граница, но тя няма да бъде основната линия на контакт, интеграция и защита спрямо рисковете от юго-изток. Тя ще остане в централна Европа, към която постепенно отново се прикача и Румъния. Множество неща сочат към подобно развитие на нещата. Самите стари държави-членки предпочитат две линии на подсигуряване и това е видимо от почти всички секторни политики през последните години. Независимо от множеството конфликти с Брюксел, Вишеградската четворка никога няма да направи историческата грешка да се самоизолира от интеграционния процес. Румъния все повече се изтегля на запад, видимо е от поведението й в НАТО, от бъдещото откачване от България в областта на правосъдието и вътрешните работи, от мощния икономически растеж и привличането на дългосрочни инвеститори, от поведението й в Черно море и други. Основният принос за случващото се, разбира се, си е наш. На България се гледа като на „захваната държава“, с нищожен политически и социален капацитет за промяна, дълбока корупция и криминализация, демографска пропаст, драматична ниска управленска култура и способност и „политически елит“ с нулева желание за трансформация.
Забележителното е, че ние активно сме се включили в съграждането на новите европейски буфери. В тях ще бъдат включени западните Балкани и в някои отношения Турция, за които ще бъдат създадени модели на институционално включване, но в рамките на политическо безвремие. Например, членство в бъдещ момент за останалите държави, но заедно с България далеч от същинските интеграционни ядра като еврозона и Шенген. Това не означава, че страната ни няма важни интереси и причини да е активна в тези две посоки, но започва видимо да губи баланса и да допринася за появата на това междинно геополитическо поле. И без това по нашите земи руското влияние е по-силно, дори от някои държави на западните Балкани. Съучастието ни е осезаемо и от най-различни политически решения: от блокираното членство в НАТО, през нежеланието за силни „Фронтекс“ и европейска прокуратура, до продължаващите де факто концесии на мафиотски интереси на цели сектори на икономиката и държавата. Разбира се, никой европейски политик няма да ни съобщи на глас за посоката, в която вървим. Напротив, от повечето ще чувате одобрителни възгласи за ентусиазма, с който ние участваме в нейното съграждане. Това не е и тяхна работа. Самият факт, че по нашите земи цари тишина единствено ще ги убеждава в правилността на тяхното решение.
Да, има моменти, в които с желание, воля и късмет можете да надхитрите историята. Но не можете да го правите постоянно, тя накрая намира своята логична пътека. България е на ръба да изпусне колосален исторически шанс. Постепенно сегашните политици се превръщат в автори на нашата собствена маргинализация. Колкото повече човек ги гледа, толкова повече си мисли, че те всъщност това и искат. Надали някой ще ги спре.
