Задоволството от непобедата на Хеерт Вилдерс в Холандия се превръща в непрестанно усилващо се чувство за триумф. В нея се открива нов знак, точка на пречупване, или по-скоро точка на неутрализиране на наглед все помитащата вълна на политическите крайности. След Брекзит и Тръмп, Европа имаше нужда да си поеме малко въздух, особено преди истинския изборен тест във Франция само след няколко седмици. „Старият континент“ бе сякаш тръгнал безконтролно към политическа пропаст, лишен от идея и формула как да спре срива. Удържането на Вилдерс и преизбирането на Марк Руте постепенно обаче се представят като цялостна анти-екстремистка формула с далеч по-универсално приложение. Очевидно е, че в Холандия се случиха важни и положителни неща, но подобен опит е прибързан и игнорира сложните размествания в европейските общества, които все още търсят работещи решения.
Спокойствието идва най-вече от усещането за пик на популистката вълна. Според поддръжниците на подобна теза, острата критика и недоволство е достигнала социален и политически таван, независимо, че в много европейски общества хората, подкрепящи по-крайните партии вече клонят към една трета. Евроскептичен „домино ефект“ няма, не просто защото страна със страна не си прилича, но и защото европейските демокрации все пак имат работещи демократични системи, които реагират достатъчно добре, за да притъпят основанията за недоволство. Това недоволство се мисли като циклично и следващо отчетливи етапа на разгръщане, които имат своята логика. И крайна точка. „Посланието е чуто“ и това отнема енергията. Самите граждани осъзнават момента, в който недоволството им заплашва да срине системата. Именно тази системна самозащита на ниво институции и политическа култура води до достигането на сегашния таван и пик на вълната. Оттук нататък, нейното трасе е надолу.
Има и следващ, свързан с този аргумент. Удържането на популистите в Австрия и Холандия е резултат от поведенческата мобилизация на тези, които гласуват за „системни партии“. Това е обаче така само на пръв поглед. Например, на последните президентски избори в Австрия гласуваха 74%, докато през 2010-та те са едва 54%. В същото време, в по-далечната 2004 година отишлите до урните граждани са 70%, а през 1998-а са дори повече от последния вот в края на миналата година, 74,4%. Значимостта на гласуването през декември 2016-та идва от това, че двамата кандидати не са на водещите центристки партии и мобилизацията не се е състояла по чисто партийни канали и мотивации. 80-те процента гласували наскоро в Холандия също не поставят някакъв рекорд. Да, това е увеличение от около 5% спрямо последният вот през 2012-а, но активност от около 80% е имало и на изборите през 2002, 2003 и 2006-а.
Има поне три други причини, които дават повече ориентири за случващото се. Едната е свързана с адаптиране на поведението на някои от „системните играчи“. Дълго време много от тези политици не приемаха за легитимни не просто предлаганите решения от по-крайните партии, но и темите и въпросите, които те поставяха. Например, имиграцията се приемаше за даденост отвъд дебат и около нея много трудно можеха да бъдат поставяни щекотливи въпроси: темпо и граници на процеса, готовност за реална интеграция, функциониране и проблеми около самите диаспори и т.н. Или пък темата за националната общност и култура в епохата на глобализация. Това винаги се третираше като врата към агресивния национализъм. Предприемането на знакови символни ходове също „придърпва“ политическия терен към по-традиционните партии. Например, подкрепата на Ангела Меркел за забрана на бурките или пък изказването на Руте по адрес на имигрантите: „дръжте се нормално или си тръгвайте“. Интегрирането на доскоро трудни теми в политическия разговор и изтеглянето му към тях със сигурност има отслабващ електорален ефект върху по-крайните формации. Той обаче не следва да се мисли като необратим.
На второ място, без съмнение политиците от центристките партии започват да излизат от ступора, в който пребиваваха през последните няколко години. Десетилетия на самодоволство от наглед триумфиращия западен политически и икономически модел парализираха способностите за критична самооценка на случващото се и доведоха до бездействие и често отрицание на промените в глобалния свят и ефектите му върху европейските общества. Трябваше да се случат продължителни вълни от икономически кризи, нарастваща несигурност, тероризъм, имиграция и откровена агресия от страни като Русия, за да започне по-дълбокото преосмисляне и промяна на поведението. Загубата на влияние и позиции в световната икономика и политика, решението на британците да напуснат ЕС и избора на Доналд Тръмп допълниха стряскащата картина, спрямо която най-накрая политици и други национални елити бяха принудени да търсят реакции. За известно време, те бяха в плен на огледалната заблуда, че сегашния поход на популистите е точно толкова несломим като предшестващия го западен политически и икономически консенсус. Това вече се променя.
Излизането от състоянието на идеен и политически ступор води и до активизиране на разговора за управление и политики, с които да се реагира на поводите и причините за последните вълни от недоволство. И тук разместванията са доста осезаеми. Например, десетилетия наред сложни процеси като глобализация, несигурност, имиграция се мислеха и представяха абстрактно, без особен фокус върху индивидуалната им перспектива, върху начините, по които засягат отделния човек, върху начините, по които отделния гражданин си мисли и представя тези сложни промени. Затова и за имиграция се говореше само в системни категории. Да, може и тя да носи трудности за определени хора, градове и региони, но, като цяло, носи ползи, които впоследствие се „разпръсват“ в обществото. Същото се случва и в икономиката. Глобализацията носи много ползи. Да, има негативни ефекти върху този и онзи, тук и там, но, като цяло и постепенно, печели цялото общество. Европейските политици бяха принудени от недоволството да започват да мислят по-цялостно и фокусирано върху последствията от случващото се през индивидуалната перспектива на отделния гражданин, а не просто през системни категории. Това вече личи в тяхната реторика и поведение, макар още да не сме станали свидетели на особено завършени и ясни предложения за конкретни управленски мерки и политики.
Независимо от всички тези аргументи е твърде рано да се твърди, че е намерена някаква устойчива анти-екстремистка формула. Пластовете на сегашното недоволство отиват далеч отвъд политическите избори и тяхното стабилизиране изисква не просто друг тип промени, но и повече време. Например, резултатите в Холандия могат да бъдат интерпретирани не като удържане на популистите, а като засилване на поляризацията, защото в страната все по-отчетливо стоят една срещу друга две различни идеи за страната и нейното бъдеще. Икономическата подкрепа за „новите ненужни“ в европейската икономика, които трудно ще се интегрират в пазара на 21-и век е с все още мъгляви параметри и не е ясно дали и доколко ще сработи. Недоволството сред по-младите поколения е голямо и те едва ли лесно ще приемат пречупването на десетилетната тенденция за непрестанно подобрение на стандарта на живот. Големите дебати за културата, нациите, имиграцията и сигурността пък тепърва започват. Турбуленциите тепърва предстоят.
