Интервю на Веселина Седларска
Христофор Караджов е известен журналист. Преди малко повече от две десетилетия той замина за САЩ. Първо за да учи, а сега проф. Христофор Караджов е преподавател по журналистика в Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч. През 2012 година при ски инцидент в планината наранява гръбначния си стълб. Оттогава е в инвалидна количка. Продължава да преподава и да изразява позициите си по важни обществени въпроси в медиите със същата енергия, с която винаги е впечатлявал българската публика. Помолих Христофор Караджов да отговори на два въпроса:
Какъв е животът в количка в града, в който живееш?
Ако говориш за достъпността на средата, тя е много добра. Донякъде това е въпрос на удобна география – Лонг Бийч, Калифорния, е сравнително равен град, поне в частта си край океана. Сан Франциско ми е доста по-сложен, например, защото гравитацията не ми е приятел. Но по-важното е, че има закони като федералния Закон за хората с увреждания от 1990 г., които забраняват дискриминацията и осигуряват достъпността. Те не само съществуват, ами се спазват, и това е видно с просто око. Тротоарите навсякъде имат скосявания, в заведеният се влиза без да има праг или бордюр, а тоалетните са достатъчно широки, за да може да се маневрира с инвалидна количка в тях. Почти навсякъде има и асансьори. Изключенията са главно в стари сгради, които е трудно да бъдат преустроени или са твърде малки, за да имат асансьор. Но това е рядкост. Да кажем така – в обществените сгради – магазини, кафета, ресторанти, хотели, администрация – имам 99% шанс да не срещна никакъв проблем с достъпността. За почти осем години в инвалидна количка, при активен и пълен живот, само няколко пъти съм се сблъсквал с проблеми. Това е положението не само в Калифорния, но и във Вашингтон, Детройт, Орландо и къде ли не още. С частните домове е по-сложно, защото там не важат същите закони за достъпност. Преди седмица бях на рожден ден у моя позната, и приятелите ми трябваше да ме изнесат на ръце по стълбите до втория етаж. Няма какво да се направи – като няма, няма. Понякога е въпрос на няколко стъпала. Обаче решение винаги се намира. Така или иначе, не помня някъде в САЩ да съм променял плановете си, защото някое място е напълно недостъпно за мен. Просто не съм свикнал с нещо подобно.
Автобусите абсолютно навсякъде са достъпни, а в самия Лонг Бийч са безплатни за хора в инвалидни колички. Системата е такава: автобусът „коленичи“ до тротоара, шофьорът пуска рампа, ти се качваш пръв, шофьорът хваща инвалидната количка със специални куки, за да не се движи при рязко тръгване или спиране. Всички останали пътници си чакат най-търпеливо. Отначало ми беше леко неудобно, но после свикнах, а и никой не е изразил някакво недоволство, че отнемам повече време да се кача и да сляза от автобуса. За метрото също няма проблем – навсякъде има работещи асансьори. А понеже аз доста по-често шофирам – все пак това е Америка – нека кажа, че глобите за паркиране на инвалидно място без съответното разрешение са свирепи. Ако се обадя на полицията с такова оплакване, идват. Правил съм го. Също ми беше неудобно отначало, но човек трябва да си знае и пази правата. По-сложен проблем са онези, които ползват стикери, издадени на друг човек – баба, чичо, съпруг. Това е незаконно, но се случва, и от време на време има разни хайки, но няма лесно решение.
В Лонг Бийч съм в комисия, която съветва кмета и градските съветници относно нуждите на хората с увреждания. Не става въпрос само за онези от нас в инвалидни колички. Ето, преди месец шефовете на пожарната и полицията дойдоха и изнесоха доклад за това какви са плановете за евакуация на хора със затруднен слух или зрение, които не винаги могат да следват указанията при пожар или природно бедствие. Просто за това се мисли навреме. Системата не е перфектна, но я има.
Естествено, град като Лонг Бийч може да си позволи да плати на консултантска фирма два милиона долара за картографиране на всяка тротоарна дупка, наклон, скосяване и рампа, след което да изготви план за десет години напред как да бъдат оправени. И такъв доклад изслушахме като съветници. Важното е, че виждам как се мисли и как се променят нещата, точно защото хората са активни. Понякога това се случва по интересни начини. През първото ми лято в инвалидна количка се бях „препънал“ на едно скосяване, което имаше пукнатина в долната си част, между тротоара и пътното платно. Предните ми колела се заковаха на място и аз изхвърчах от количката си пред погледа на клиентите в едно квартално кафене. Хора се завтекоха към мен, помогнаха ми да седна отново и аз си тръгнах крайно сконфузен. Два дни по-късно минавам през същото място и какво да видя – пукнатината е прясно асфалтирана и заличена! Оказа се, че собственикът на кафето видял как съм се изтърсил, обадил се на градските служби и те изпратили веднага работници да заличат препятствието. Може да спорите, че градът се страхува от съдебни искове, които са скъпи в Америка, и затова реагира. Добре, и така да е – има ли значение как се постига нещо, стига да приключи с желания резултат? А той е, че тази пукнатина я няма вече осма година.
Какво пречи в България да е така – парите, законите, или нещо друго?
Категорично не са парите! В това се убедих през август, когато се прибрах за пръв път в България след като седнах в инвалидна количка през 2012 г. Пари се дават за различни проекти, ремонти и подобрения из градовете. Това е очевидно за всички, видях го и аз. Но също за тези две седмици в София и Пловдив се нагледах на откровени малоумия. Веднага щом се върнах, писах за това. Например, как може да се ремонтират тротоарите на ъгъла на „Раковска“ и „Иван Вазов“ и да се направят скосявания само на три от тях? Как може да няма един нормален „от-до“ маршрут в София, по който човек с инвалидна количка да знае, че може да мине без опасност за живота си , освен по продължението на „Графа“ и „Витошка“, както и част от „Солунска“? Как може да има само няколко магазина в града, в които да мога да вляза с инвалидна количка без постоянна чужда помощ? Какви пари са нужни, за да се елиминират безсмислените стъпала на входа на магазините и ресторантите? Видях как това са направили през последните години в граничните градове на Мексико – там повече пари ли имат от България? Обаче със сигурност вече нямат проблем с това туристи със затруднено придвижване да влязат и пазаруват. Как може да има пицария с перфектно ремонтирана и обозначена тоалетна за инвалиди вътре, а на входа й да има две стъпала, както видях в Пловдив? Колко струва да има по една малка портативна рампа, която да си стои в магазина или ресторанта, и да се вади при нужда? Да не говорим, че тя може да се използва и за стока – защо не? В хотела, в който бях, ми бяха сложили чудесна временна рампа и пиколото й се радваше, защото не му се налагаше да прехвърля куфари през три стъпала. Което е добре за някой с двигателни затруднения, няма как да е лошо дори и за олимпийски шампион на троен скок. Дръжките в банята са от полза за всички и не пречат никому. За мен те са разликата между достъпност и недостъпност.
Сблъсквах се постоянно с подобни проблеми в България. На практика никъде не можех да отида сам, защото нямаше начин да съм сигурен, че ще мога да стигна – я няма да има скосяване, я асансьорът в метрото няма да работи, я ще има страшно стръмни рампи в подлезите. И „страшно“ е буквално определение. От поредицата в „Редута“ разбрах, че това, което съм видял за две седмици, не е някакво изключение, ами си е направо представителна извадка.
Запознах се със законите и нормативните актове за хора с увреждания в България. Те съществуват, но не се спазват. Инвалидните места в града са нахвърляни сравнително на случаен принцип и край нито едно – наистина нито едно! – не видях скосяване. Е, кой ще ги използва тези места? Ето друг пример – хотелите трябва да имат достъпни стаи, но в целия град открих само няколко, които не лъжеха относно наличието им. Един от най-скъпите петзвездни хотели в София нямаше нито една достъпна стая и дори влизането в него е невъзможно. Най-честият сценарий беше да има „адаптирани“ стаи като проверяваш онлайн, но на рецепцията да чуеш само извинения и обяснения, че всъщност няма такива.
Всичко това не е въпрос на пари, а на мислене, планиране и най-вече на отношение. Подобно на това, което ми показа оня собственик на кафе в Лонг Бийч.
………………………
“Редута.бг” започна рубриката “Живот в инвалидна количка”, в която ще разгледаме как стоят нещата с достъпността на градската среда в някои от големите ни градове. Вече ви разказахме за Сливен и Стара Загора, и Варна, сега и за Ямбол.
Тази идея е вдъхновена и финансирана от фондация „Communitas“ с убеждението, че политиката няма как да е добра, ако не е добра към имащите най-голяма нужда от внимание.
