„Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха, без да беше извършил някакво зло.“
Така започва „Процесът“ на Кафка и до последно няма да се разбере кой е този някой, нито какво е предявеното обвинение към скромния банков чиновник. За миг на Йозеф К. дори му хрумва, че това е нелепа шега на колеги в чест на рождения му ден. Разкарван от съд в съд обаче, той постепенно се озовава във възможно най-сериозната и страшна хватка – на администрацията-октопод, пред която всеки е безсилен. За него процесът е приключил, преди да е започвал. Системата го е осъдила не само без да му остави възможност да се защити, но и лишавайки го от информация за какво всъщност би следвало да се защитава.
Този кафкиански кошмар неведнъж се превръща в зловеща реалност под формата на гонения срещу инакомислещи чрез скалъпени обвинения. В крайна сметка първообразът му също е реален – „ловът на вещици“ в Средновековна Европа е чудесно средство за отстраняване на личности, които по някакви причини са станали неудобни. Преследването им, разбира се, е обвито в благовидното намерение „да обърне вероотстъпниците във вярата и да предпази други от отпадане“, което развързва ръцете на Светата Инквизиция. И след като на 5 декември 1484 г. папа Инокентий VIII издава була, с която заклеймява магьосничеството, ловът навлиза в период на бурен разцвет.
Впрочем в книгата си „Чукът на вещиците“ (Malleus Maleficarum) двама амбициозни доминикански монаси не само разказват измислени истории, основани на народни предания, но и дават теологични и законови доводи за премахване на влезлите в общение с дявола. Авторите надлежно излагат и указания как те да бъдат разпознати: заподозрените се връзват и пускат в студените води на „благословена“ река – ако останат на повърхността, значи са вещици и трябва да бъдат екзекутирани; ако потънат, значи са невинни. И най-важното: инквизиционният трибунал като извънреден съд не следва да подлежи на контрол нито от страна на папските легати, нито от страна на ръководителите на монашеските ордени, а за обвиненията в магьосничество не са нужни никакви доказателства. Достатъчно е някой да бъде изпортен, че е предизвикал градушка или стои зад нашествието на охлюви и гъсеници, за да започне срещу него процес.
В интерес на истината обаче, Инквизицията спазва презумпцията за невиновност – базов правен принцип, който гласи, че обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. Вярно, самопризнанията са й гарантирани, понеже никой не може да издържи на чудовищните изтезания, но по отношение на последните тя проявява истинска изобретателност. Вижте само колко уреда за мъчения са измислени: Люлката на Юда е отстровърха пирамида, върху която жертвата трябва да се надене; Чупещото колело се върти и натрошава крайниците на жертвата с чук; Вилицата на еретиците е метално пособие с два зъба, което се поставя на врата; Испанските ботуши стягат в менгеме крака от глезена до коляното! Измислен е и уред за разтягане, има даже черепотрошачка и специално кресло на разпитите – дървен стол, осеян с шипове, които се нажежават. На този фон кладата направо изглежда спасителен изход, което обяснява защо през 1631 г. йезуитският свещеник Фридрих Шпее признава, че ако ловът на вещици продължи със същата сила, земята скоро ще се обезлюди.
За радост (но може и за съжаление), земята продължава да бъде населена с хора, а хората, както знаем, са подвластни на масови психози. Затова образът на озверялата тълпа, готова да линчува някого, защото е нарочен за изкупителна жертва, съвсем не е останал в миналото. Напротив, също като някогашните човешки глутници, днешните не се нуждаят от доказателства, за тях няма значение дали едно обвинение отговаря на истината, за да прегризат гръкляна на „врага“. Но все пак има и нещо, което ги отличава от предишните мракобеси – вече не е нужно да се организират процеси, достатъчно е да насочиш показалец към някого и той автоматично ще получи присъда. Ще му отнемат наградите, ще му спрат филмите, ще го принудят да хвърли оставка, ще зачеркнат кариерата и въобще целия му живот. Колкото е по-известен, толкова повече „свещени простоти“ ще хвърлят съчки в неговата клада, за да носи публичното изгаряне на авторитети още по-голяма наслада…
В случая схемата за изтръгване на признания и извинения от страна на жертвите не е плод на извратен инженерен гений, тя е съвършено проста:
Излиза някой Х – жена или мъж, споделя болката си, че преди 15, 20 или дори 30 години актьорът/продуцентът/режисьорът/политикът У го е опипвал или погледнал лъстиво, след което истерията се отприщва лавинообразно и помита още десетки „изобличени“. Без да се знае дали обвинението в сексуален или психически тормоз има основания или е проява на завист и начин да се отмъсти, Х е предварително охулен, смачкан, наплют и осъден. Жертвата няма накъде повече да мърда, независимо дали е била кино икона и независимо от това дали фактите се крепят на косъм или действително притежават някаква тежест. „Свинете“ са си свине, затова ще бъдат лишени от справедлив процес и няма да търсим доказателства, за да получат наказание!
Към днешна дата всеки може да обвини когото си пожелае за евентуално негово прегрешение в миналото, но по-страшното е, че разобличенията навлизат и във втората си фаза. В първата актьорът Антъни Рап поне излезе с името си, за да разкаже, че бил на 14 години, когато Кевин Спейси се опитал да го вкара в леглото си. Същото направи и писателката Ана Греъм Хънтър, докато се жалваше как Дъстин Хофман я карал да й масажира ходилата. Британският министър на отбраната Майкъл Фалън пък си подаде оставката след обвинения на журналистката Джулия Хартли-Брюър, че преди 15 години сложил ръка върху коляното й по време на вечеря. Срещу палавия холивудски продуцент Харви Уайнстийн, който стана причина за кампаниите срещу сексуалните посегателства, излязоха десетки известни актриси.
Във втората фаза обаче вече започнаха да валят анонимните обвинения, което прави тези кампании още по-отвратителни. Например:
„Актьори от театъра „Олд Вик“ в Лондон, където Кевин Спейси бе директор от 2004 до 2015 г., разказаха, че той „рутинно“ преследвал колеги, след като настоящото ръководство на театъра призова състава да подава сигнали. Те искат да останат анонимни… В четвъртък Си Ен Ен съобщи, че осем настоящи и бивши членове на екипа на „Къща от карти“, предпочели да останат анонимни, отправят обвинения в сексуален тормоз срещу актьора. Продуцентите на сериала Media Rights Capital заявиха пред агенцията, че са „дълбоко притеснени“ от новите обвинения… Те добавят, че вече е създадена анонимна телефонна линия за сигнали за сексуален тормоз, както и екип от психолози и юристи, които са на разположение на служителите.“
И още:
„Оплаквания за повече от 30 изнасилвания, посегателства и други сексуални инциденти, свързани с Европейския парламент, бяха направени както от мъже, така и от жени. Нито едно от твърденията не е било проверено…Четири жени, които са се идентифицирали като парламентарни служителки, твърдят, че са подавали оплаквания към парламента, включително и за два случая на изнасилване от страна на колеги. Председателят на Европейския парламент Антонио Таяни заяви, че институцията има добре установени процедури за превенция на сексуалното насилие, включително и съвещателна комисия, която не е получавала никакви формални оплаквания.“.
При Антъни Рап и писателката Хънтър, за която не е известно да е написала шедьовър, поне можеше да се търси Херостратов комплекс – на името на онзи нещастник, който запалил Храма на Артемида в Ефес, за да се прочуе и остане в историята. Други заговориха за синдрома „Чапман“ – да, същият Марк Дейвид Чапман, който застреля Ленън с обяснението: „Детето уби Джон Ленън, за да почувства, че е важно. За да не бъде кой да е.“ Такива подозрения обаче очевидно не важат за безименните обвинители, които се разправят с хора, радвали се на постижения, престиж и бляскава кариера. Сумракът на анонимността дава широко поле на действие за въпросните неизвестни „колеги“, които могат да разкажат каквито гадости си пожелаят, както и да ги измислят. Дори и нечия репутация да заслужава да бъде стъпкана заради някога упражняван тормоз, нали не се съмнявате как ще се развихри въображението на злобните неудачници и завистливи негодници оттук нататък?
След като не им се дава шанс да се защитят, „вещиците“ са напълно обречени да бъдат изпържени на тигана на общественото негодувание. И така – покрай наистина виновните, ще изгорят и много невинни, защото истерията вече няма спирачка, глутницата вопие за кръв. „С удоволствие ще изгоря сто невинни, ако сред тях се окаже и един виновен“, разправял Великият инквизитор, а днес неговите последователи са хиляди и много им се ще да не са „кой да е“. Да имат власт, ако ще и анонимна, да се гаврят с авторитетите, да събарят кумирите и да ги сравняват със земята. Въоръжени с чук в социалните мрежи и по телефонните линии за приемане на сигнали, те са готови да действат подобно на „бесните“ по времето на якобинската диктатура. Само дето тогава директно е приет Закон за подозрителните, по който без съд и присъда на гилотината са изпратени 1285 души, а сега се зловреди подмолно, по неписани правила.
Това е точно толкова гнусно, колкото е гнусен и сексуалният тормоз, т.е. също представлява тормоз, който е осъдителен. Тормоз, за който изцяло важат думите на австрийския историк Фриц Билоф „изчадие с патологична ограниченост и най-безчестен цинизъм“, написани иначе по повод на „Чукът на вещиците“. Не можем да се съгласим единствено с наивното му допълнение, че такова извращение е абсолютно недостижимо.
Недостижимо ли?
Само стойте и гледайте кого пак ще нарочат обществените трибунали утре, вдругиден, след седмица, защото лудостта е заразителна и злото, види се, сладко увлича. Та в този ред на мисли да попитам:
А кого ще бесим днес?
