Колкото и да послъгва, Борисов е произнасял и пророчески думи. И ето, например, едни от 3 май 2019 г.: „Всеки немислил с главата си, всеки поддал се на манталитета си или решил, че всичко му е позволено, ще си понесе най-тежкото наказание и отговорност“.
На тази дата пред „Панорама“ премиерът изглеждаше нервен, на моменти гласът му се извисяваше във фалцет и зрителите имаха усещането, че внезапно ще запее като Фаринели. После се овладя и отново прозвуча мъжествено, но монологът му продължаваше да напомня някоя известна ария. „Яд ме е, срам ме е / грешката е моя / аз нито веднъж не отидох на гости / на нито един мой министър, кмет, областен управител…/ Ако бях отишъл да видя / сигурно щях да взема много по-рано мерки“, изпя на един дъх той.
Точно тогава новодомецът с ВИП асансьора, същият, за когото Борисов навремето разправяше, че „ГЕРБ е на Цветанов“, му висеше като канара на шията. Но предстояха избори за Европейски парламент и на лидера-премиер хич не му се разделяше с дясната си ръка, а вездесъщият Цецо даже публично му се подиграваше. Дори след напускането на парламента, обяснено като „лично волеизявление“, което първо е съобщил на жена си, му се изплези с изявлението: „Не се чувствам наказан, защото няма кой да ме накаже“, че и в прав текст се оприличи на връх: „Болно ми е от всичко, което се изля към мен и партията ни. Но ветровете брулят високите върхове“. И въпреки че страшно ядоса Борисов („Първо, може да ни накаже Господ, може да ни накажат хората, мога да го накажа и аз!“), пред „Панорама“ началникът му обясни, че го обича като свое дете, а самият той не възнамерява „да хвърля кърпа“. Е, имало малко катран в кацата с меда, продължи, но колкото да се направи на онзи от вица със страшния номер. „Излизам аз на манежа, целият в бяло – бял фрак, бял цилиндър, бели ръкавици, бели обувки, – оркестърът свири туш, над залата се издига огромен бял балон, аз вадя бял пистолет, прожекторите гаснат, аз стрелям, прожекторите светват – целият цирк в лайна, само аз в бял фрак, бял цилиндър, бели ръкавици, бели обувки…“
Във всеки случай цели 35 минути слушахме как нито е станал по-богат, нито ще стане по-богат – трагикомично словоизлияние за целите на кризисния PR, което Борисов опроверга още с формулировката за поддаване на манталитета. Защото тъкмо за манталитет ставаше и става дума, за образ и подобие на него самия, за Франкенщайн на д-р Франкенщайн. С тази разлика, че последният се кахъреше: „О, кога моят ангел-хранител ще ме срещне с чудовището, та да намеря жадувания покой? Нима ще умра, а той ще продължи да живее?“, докато в душата на премиера се бе разразила далеч по-ужасяваща буря. Той се вълнуваше как ще бъде запомнем, като какъв ще остане в историята, поради което много искаше да ни убеди, че „немислилите с главата си“ са неприятно изключение. Само дето знаехме, че не са – те са правилото, пак те са „чудовището“. Те са той и по тази причини отдавна беше ясно, че вкупом ще бъдат запомнени с управленския разгул, носещ белезите не толкова на „пълзяща диктатура“ (по ироничното Борисово опровержение на упреците за авторитаризъм), колкото на класическа клептокрация.
Впрочем такива в Африка – бол, като моя отколешен любимец Жозеф Дезире Мобуту, с рождено име Мобуту Сесе Секо Нкуку Нгбенду ва За Банга, което ще рече „Всемогъщият воин, който със своята твърдост и желязна воля върви от победа към победа, помитайки всичко по пътя си”. Освен че прекръсти Конго на Заир, Мобуту извърши сума ти злодеяния, а режимът му стана пример за управление чрез неистово крадене. И беше на власт цели 32 години, заемайки се ентусиазирано с ограбването на богатствата на страната си! През 80-те години се захвана и с грандиозни проекти, в резултат на което личното му състояние се оценяваше на 3 млрд. долара. Никой обаче не протестираше, понеже беше измислил нещо много хитроумно – направо да узакони клиентелизма и шуробаджанащината. Както съм разказвала, по едно време даже въведе т.нар. Закон за ндуците (ндук на местния език означава братовчед) и задължи всеки, който се издигне на някакъв пост, да се погрижи за роднините си. Според закона, щом някой станел министър, той трябвало да назначи цялото си семейство, а Мобуту дори обичал да се майтапи, че ще му се наложи да открие осем министерства на земеделието…
Но Всемогъщият воин, мир на клептократската му душа, поне беше честен и цялото плячкосване се вършеше напълно законно. Нямаше „ама аз съм се родил, живея и ще си живея в къщата си в Банкя“ и прочие тра-ла-ла в „Панорама“. Излъга само когато в отговор на западните критики обеща да прекрати едноличното управление на своето Народно движение за революция, но това е разбираемо – самите ндуци го натиснаха да не променя нищо, за да не им разваля рахатлъка.
Но рахатлъкът все някога приключва, уви. И помните ли какво се оказа най-тежкото наказание и отговорност за ндука Цветанов? Два месеца след началото на т.нар. „Апартаментгейт“ той най-сетне подаде оставка от всички ръководни постове в партията. Толкова.
За него обаче отбиването от хранилката беше тежка житейска трагедия. Тъй като мощната организация от членове и активисти, които нямат дори минимално съзнание за някаква мисия, се крепи единствено върху консумирането на власт, по-тежко наказание от това наистина няма. Спре ли безогледното удовлетворяване на личния интерес чрез достъпа до публичен ресурс, с теб е свършено, както е свършено и с тази партия, която само се нарича партия. Факт, за който Борисов си дава ясна сметка, та дори и сега да се чуди как да задържи кърпата в ръцете си, здраво притиснат в хватката на коалиционните си партньори и най-вече на едни могъщи хора, пред които е сипал щедри обещания (по Дайнов), тази мисъл го ужасява. Той е свършен, знае го, а номерът „целият в бяло“ никога повече няма да сработи. Балонът се пръсна с гръм и трясък, както се случва, между другото, с всички балони.
Разбира се, всяка минута пребиваване във властта под формата на спихнат плондир увеличава шансовете за окончателното му изхвърляне от нея. (По-тъп начин за самоунищожение едва ли би могъл да измисли и лауреат на наградите „Дарвин“, а сред носителите на отличието все пак има невероятни идиоти.) По една проста причина: в петък вечерта, както се видя, раздигането на блокадите единствено радикализира протестите. Защо? Ами защото движещата сила на гнева е себеуважението, а себеуважаващият се човек може да не е непрепременно много умен и красив, но при всички положения не е страхлив.
Разтуряте палатките ли? Ами тогава ще издигнем барикади! „Революция, революция!“ и „Възмездие, мъст до падане на режима!“, крещяха в това време и ливанците, при това само четири дни след опустошителния взрив в Бейрут – те бепогрешно разпознаха, че в основата му не е някаква случайност, а непоносимо дългото понасяне на безотговорна и крадлива власт. И ако Борисов и ко още не са разбрали, че взрив, макар и на миризлив балон в цирка, има абсолютно същия ефект, съвсем скоро предстои да съжаляват, че собственото им заинатяване за удължаването на зловонието е ожесточило улицата.
Да, Цветанов го наказа „аз“, но другите варианти, посочени от Борисов – Господ и хората, за него самия остават отворени. И понеже кърпата, с която толкова често се бършеше, та вече заприлича на парцал, сега упорито не се хвърля доброволно, значи един от двата, все недоброволни, ще й види сметката. Като за Господ хич не съм сигурна, да ви кажа… „О, спи ли Бог? О, Бог не види ли?“, терзаеше се поетът, но няма какво да чакаме още, камо ли пък да чакаме разтреперания от шубе Борисов. Какво и колко ли наистина е обещавал, за да рискува такъв позорен край – да си отиде презрян и намразен, повличайки и цялата партийна клиентела след себе си?
Апропо, Мобуту със спестените 3 милиарда по чекмеджетата, беше свален от въстание през 1997 г., след което забегна в Мароко, където умря след четири месеца. Доколкото знам, кажи-речи единствената промяна беше, че държавата отново бе преименувана – само че от Заир пак стана Демократична република Конго. Явно конгоанците толкова си могат, не знам, далече са и няма как да отсъдя. Въпросът обаче е дали българите все пак ще могат повече от това, или ще си продължаваме и занапред така: без Борисов, по борисовски, с поредното подобие на образа. А той, в мнозинството си, всъщност сме ние.
