Ако щете ми вярвайте, но познавам българин, който не знае как се казва главният прокурор, нито е чувал за Бетина Жотева. Няма представа дори, че ще си имаме нов еврокомисар, и за миг пред очите му не се е мяркало името Мария Габриел. Питах го дали поне е наясно кой сега е президент – спомни си смътно, че е някакъв генерал. Само за „другия генерал“ отнякъде беше разбрал, че е премиер пореден мандат.
Този човек не е живял в землянка като онзи войник, който дезертирал от фронта и се крил години наред след края на Втората световна война. Да, в някакъв смисъл той наистина е дезертьор и прилича на паднал от небето, но и професията му е такава. Свири на цигулка по туристически лайнери и почти не се прибира в България, какво се случва тук въобще не го интересува. Няма роднини, няма даже Фейсбук, а ако изобщо си дойде, една приятелка художничка го приютява в ателието си.
Тъкмо там се запознахме с този интересен субект, но отначало разговорът никак не потръгна. Все пак той не беше в състояние да изкаже мнение за най-важните събития в държавата! Нито за отвинтените болтове на държавен автомобил, „осигурен“ на върховен съдия, нито за цензурирания от прокуратурата доклад на експерти по същия повод. Нямаше мнение както за изслушването на Габриел, така и за заплахите на член на СЕМ към журналистка. Не беше чул дори за липсата на допуск до класифицирана информация у шефа на президентския кабинет, камо ли за чинията на „Бузлуджа“ и ще си я вземе ли обратно Корнелия Нинова.
По едно време настана неловко мълчание, та все пак реших да го питам дали ще свири „до последно“, в случай че някой от лайнерите започне да потъва. Първо ме погледна ококорено (той явно не е чувал и за оркестъра на „Титаник“, викам си), след което изпадна в продължителен размисъл. А през това време му разправях как Станислав Стратиев беше написал, че на борда не е свирил никакъв оркестър, ами оркестърът се щурал в най-долните кабини и в паниката не могъл да намери пътя за палубите. „Музиката, която се чувала, идвала от грамофонна плоча, пусната по настояване на капитана за успокоение на пасажерите.“
Тук цигуларят се оживи и сериозно отбеляза, че на „Титаник“ е имало оркестър (очевидно прие горното напълно буквално). И не само имало, а той изсвирил последните си изпълнения на суша именно в България. Преди години гледал германски документален филм, в който историята била описана детайлно, и се почуди, че не знам тази важна подробност. Изрецитира и имената на осемте музиканти: Хартли, Брайли, Тейлър, Кларк, Хюм, Удуърд, Брико и Кринс.
Е, оказа се вярно:
През есента на 1911 г. в пристанище Варна акостира кораб, от който слиза британски оркестър. Диригент и цигулар е Уолъс Хартли, който вече е кръстосвал Северния Атлантик с корабите близнаци „Лузитания“ и „Мавритания“. Във Варна оркестърът веднага е ангажиран от Морското казино, следва покана от току-що построеното Градско казино в София. Точно по време на този свой ангажимент Уолъс Хартли получава депешата, която го приканва да отпътува незабавно за Саутхемптън, за да поеме ангажимент за първото плаване на „Титаник“. След вестта за потъването на кораба българската публика искрено скърби за него, а Константин Константинов пише в мемоарната си книга „Път през годините“: „Припомнихме си хубавия момък със слабо закъдрени руси коси, диригент на малкия оркестър, който ни се покланяше усмихнат, когато му ръкопляскахме и искахме да повтори. Той беше дошъл в тая чужда страна да изкара оскъдната си прехрана, създавайки всяка вечер удоволствие на хората по масите, и сега бе загинал с ореол на трагично мъжество. Ние не знаехме кой е, откъде е дошъл, как се наричаше, но почувствахме истинска скръб, като че в това нещастие бяхме загубили много близък човек.“
За разлика от Константин Константинов, цигуларят знаеше името му. Изброи, както споменах, и фамилиите на останалите музиканти. За него всички те били пример за върховен професионализъм, затова си направил и труда да научи как се казват. Ядоса се дори, че го занимавам с „Цацаров – Мацаров и Бетина – Метина“, когато имената на „ей такива хора“ трябвало да се запомнят. С две думи, почуди ми се на акъла човекът, също като главния герой от „Чамкория“ Славе Желязков. Славе пък така и не можеше да намери обяснение защо човечеството ще знае кой е изобретил гилотината, а няма да знае кой е измислил зъболекарската упойка…
Но лично аз отдавна имам подобна дилема, при това пак покрай „Титаник“. Помня, например, как се казва един от главните виновници за потъването на кораба – някой си нищо и никакъв Джон Филипс.
В деня на катастрофата (14 април 1912 г.) Филипс е дежурен радист. Още рано сутринта получава телеграма от кораба „Карония“ за плаващи айсберги, но докладва за нея по начин, който омаловажа заплахата. Около 13.30 ч му телеграфират „Балтик“ и „Америка“, след тях и корабът „Калифорния“. Джон Филипс дори не им обръща внимание. Шест часа по-късно неглижира и паническото предупреждение от „Месаба“. Едва в 23.39 ч първи офицер Мърдок съзира ледената планина и хуква да предупреди капитана, но вече няма време за маневри. Айсбергът предстои да се вреже в кораба само след 60 секунди.
А ето и имената на останалите виновници, които също знам:
Собственикът – Джон Пиърпонт Морган, нарежда на капитана да пресече океана с максимална скорост. За да спести пари, за лайнера са предвидени 32 спасителни лодки, въпреки че капацитетът е за общо 1178. Корабостроителницата в Белфаст обаче отклонява част от сумата, отпусната от компанията „Уайт стар лайн“, и качва само 20 лодки. В нощта на трагедията първи офицер Мърдок е пиян (или така поне гласи една от версиите на оцелели свидетели) и, таралянкайки се, хуква да предупреди капитана. Но капитан Смит се е запилял някъде из луксозните салони, а когато все пак се връща на поста си, вече няма шанс за спасение. Ледената планина е разцепила корпуса на две. Потъването продължава 2 часа и 20 минути и през това време оркестърът не спира да свири „Към тебе, Боже, се обръщаме за помощ“…
Тъкмо това са истинските професионалисти: Хартли, Брайли, Тейлър, Кларк, Хюм, Удуърд, Брико и Кринс. Моят нов познат даже смята, че им дължим поне паметна плоча, каквато имало например в Ливърпул. Била поставена върху фасадата на „Филхармоник хол“, че и възстановявана цели два пъти – след пожара на сградата през 1933 г. и след бомбардировките на „Луфтвафе“ през Втората световна война.
„Защо да няма плоча? „Те бяха тук, преди да се качат на „Титаник“, или да пише нещо подобно“ – подхвърли сериозно, но и двете с нашата обща позната и домакиня прихнахме от смях. Не защото ни се стори смешно, а защото е смешно да обясниш на човек, който няма представа за „тук“, че „Титаник“ отдавна не е кораб, а е метафора…
Все пак художничката извади дебел албум на Йеронимус Бош и реши да му я покаже нагледно:
„Виж тази мачта. Но това всъщност не е мачта, а е дърво. Още по-точно: дървото е мачтата на нашия кораб. Разбира се, той изобщо не се движи, понеже няма и платна. Весла също няма. Вместо весло има голям черпак. Държи го в ръцете си ето този дебелак, който се е облегнал на бъчвата с вино. Той пее гръмко. Монах и монахиня припяват, опитвайки се да хванат палачинка с уста. В това време някакъв тарикат се катери по мачтата-дърво, устремен към печена пуйка. Има и клоун, естествено, закъде без него? Всички плюскат, пият и се веселят, докато едни голи нещастници плуват наоколо и протягат празни паници. Опитват да се покатерят на лодката, т.е. и те някак да се вредят…“
Музикантът като че разбра какво се има предвид, нищо че не следи тукашните събития. То и през Средновековието „кораб на глупците“ наричали онова пробито корито, на което товарели прокажените и психично болните, но в картината на Йеронимус Бош става дума за нещо съвсем друго. „Разпищолената компания, успяла да се качи горе на лодката – това го интересува“, уточни за всеки случай художничката и музикантът кимна в знак на съгласие…
Разделихме се по живо, по здраво, но още се чудя защо той така и не отговори дали ще свири „до последно“. Вярно, на сегашните лайнери едва ли може да се случи титанична трагедия, но да не забравяме „Конкордия“, чийто капитан избяга пръв. И затова го мисля този пусти цигулар, затова се притеснявам, че пак е отпрашил по моретата, да се лашка нагоре-надолу.
А нашата поне е лесна: без мачта, платна и весла, наблюдаваме безгрижно веселието в коритото, заседнало в плитчините. Днес порция нелепости от политически еднодневки, утре тристепенно меню от простотия, посредственост, арогатност – важното е от черпака да се леят само глупости. Няма мърдане (и в двата смисъла на израза), а оттам и потъване няма, което на някои може да им се струва добра новина. До онова „до последно“, разбира се, когато вече ще е късно да ни сложат и паметна плоча. Но не за героизъм, не! За махостичния стоицизъм ежедневно да се занимаваме с имена, които не заслужават не само да бъдат запомнени, а често дори и научени.
