Фан Бин Мин е сред най-заетите политици в цяла Азия пред тази година. Външният министър на Виетнам е изправен пред най-различни политически трудности, докато страната му е ротационен председател на АСЕАН и непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Опитният политик е принуден да навигира набиращото скорост военно сътрудничество в юго-източна Азия и натиска на Китай в обратна посока и ежедневно търси баланс в регион, който е особено затруднен от сблъсъка между Вашингтон и Пекин. Напрежението в южно-китайско море непрестанно нараства и все повече засегнати държави търсят нови начини да се противопоставят на пълзящата китайска експанзия там. Оформящата се стратегическа дилема между икономически отношения с Китай и отбранителни отношения със САЩ ще се задълбочава в целия континент, но Мин има по-непосредствен проблем. Виетнам се опитва да намери вярното решения в конкуренцията между два пакта за свободна търговия, от което ще зависи цялото икономическо развитие на страната през идните десетилетия.
На пръв поглед, тази ситуация е изненадваща и дори малко парадоксална. Общата глобална картина е изпълнена с политици от най-различен цвят, които се надпреварват да говорят срещу свободната търговия. Мнозина отдавна обявиха края на либералната глобализация, завръщането на протекционизма и стопанската самоизолация. Политиците в западния свят се опитват всячески да избягат от либералните икономически отношения, тези с по-продължителни биографии треперят кой и кога ще извади на показ техни речи и гласувания в подкрепа на най-различни политики за свободна търговия. Отвъд тази вече общоприета картина обаче, има множество нюанси. Само през последната година, в ЕС влязоха в сила подобни споразумения със Сингапур и Виетнам, постигнато бе съгласие с „Меркосур“, а организацията продължава да преговаря с Австралия и Нова Зеландия. Вместо да отмени „НАФТА“, сегашната американска администрация само я предоговори. Азия обаче продължава да бъде голямото изключение със своята надпревара за все повече и все по-интензивни търговски споразумения. Големият печеливш от глобализацията има все така политически апетит за тях, но трансформацията на политическия контекст променя залозите и рискува да противопостави двата търговски платформи.
От една страна е Цялостното и прогресивно споразумение за транс-тихоокеанско партньорство (ЦПСТТП), на практика наследник на почти договореното Транс-тихоокеански партньорство (ТТП), от което администрацията на Доналд Тръмп се отказа. Идеята за него датира още от 2005 година като периферна четиристранна инициатива между Сингапур, Бруней, Чили и Нова Зеландия, но присъединяването на основните азиатски икономики и САЩ постепенно я променят. Тя се превръща в амбициозен проект за „дълбока либерализация“, който засяга много сектори, отива отвъд тарифните ограничения и търси хармонизация на стандарти и политики. Геополитически набира скорост като идея за намаляване на икономическата зависимост от Китай и оформяне на солиден контрапункт. В крайна сметка, с напускането на САЩ през 2017 година, ТТП така и не влиза в сила, а останалите страни го предоговаря, а новото споразумение става ефективно в края на 2018 г. Значимостта му идва по няколко линии. Либерализацията засяга основни икономически сектори и стандартизацията в много от тях е запазена, Китай не става част от договореностите, както и Индия и Южна Корея, но вътре остават извън-регионални страни като Канада и Мексико. Великобритания проявява интерес от членство, а мнозина в САЩ вече обсъждат варианти за присъединяване на страната при победа на демократите. По-съществена е обаче промяната в мотивацията на повечето участници. ЦПСТТП все повече се възприема като вид икономическа общност и буфер срещу Пекин.
Буквално на финалната права е друго търговско споразумение, Регионалното обхватно икономическо партньорство (РОИП). Идеята стъпва на сравнителна стара японско-китайска инициатива от 2011 година преди влошаването на отношенията в региона и обхваща 15 страни, които представляват малко под 30% от глобалния БВП. Амбицията му обаче е по-ограничена от наследника на ТТП, както като обхват на либерализация, така и по отношение на стандартите, които са доста занижени. До голяма степен, архитектурата му е по предпочитанията на Пекин, който традиционно предпочита подобен модел на търговски отношения. Това бе и причината в последния момент Индия да се оттегли от преговорите. Характерно за РОИП е отсъствието на извън-регионални играчи, което обаче постепенно започна да притеснява про-западни държави като Австралия и Япония. Затова и не е случайно, че през последните две-три години техният ентусиазъм непрестанно намалява, а фокусът им се измества към другия формат на свободна търговия. Разбира се, участниците трудно могат да си позволят да игнорират голямата китайска икономика, но техните притеснения допълнително отслабиха амбициите на проекта. Извън съмнение е, че това е поредната международна структура, чиято опора е Китай след като страната вече бе в основата на създаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции.
Само допреди няколко години, подобни споразумения бяха приемани като безпроблемно съвместими. Азия е наситена с множество и най-различни формати за сътрудничество, тяхното богатство се приема по-скоро като предимство, отколкото като недостатък. Затова и поредните частично припокриващи се структури не предизвикваха притеснение, още по-малко нежелание за участие. Но тази картина сега се променя. Дългосрочното противостоене между САЩ и Китай в региона вече принуждава страните да правят избори, макар те дълги години да се надяваха, че това няма да бъде необходимо. Нещо повече, Пекин вече не е просто притегателен икономически център, а все повече развива останалите елементи на своята сила и поставя изисквания пред своите партньори. В този контекст, двете търговски споразумения имат все по-раздалечаващи се динамики. ЦПСТТП върви към общност, с множество стандарти, алтернативен пазар при влошаване на отношенията с Китай, амбициозно премахване на нетарифни ограничения, дори наченки на съвместимост. Тя ще се засили допълнително при членство на Великобритания и особено при завръщане на САЩ в него. На този фон, РОИП изглежда по-ограничен като обхват и амбиция и има опасност да не донесе очакваните икономически ползи. Частичното самозатваряне на Китай пък постепенно ще доведе до ограничаване на достъпа до неговия пазар, а желанието му да налага стандарти ще постави партньорите му в още по-сложна ситуация. Навлизаме в същинска битка за бъдещето на търговските отношения в най-динамичния стопански регион на света, а изходът от нея ще има огромно влияние върху неговото развитие.
Текстът е публикуван на сайта на „Свободна Европа“
