Сривът на политическото въображение отдавна е факт в България. Партии и политици редят ежедневно баналности. Език, жестове и тези преливат от досада и скука. Повечето граждани вече автоматично са изключили вниманието си и просто не обръщат внимание какво и как им се казва. Е, с изключение на спорадичните хитове на премиера. Дори Волен Сидеров вече прилича на уморен клоун, който с неприкрита досада играе изтъркани номера за пред определена публика. Тя също вече знае репертоара и не се впечатлява, просто очаква театъра, защото е част от цялото представление. Генерациите в политиката също нямат особен ефект върху тази картинка, новите попълнения в повечето случаи са още по-безлични от предходните, сякаш те вече нямат дори въображението и езика, за да бъдат поне интересни и скандални, ако не полезни с нещо.
През последните години тази обща сива картина се разпростря и върху различните неполитически каузи и протести. Сякаш всички те имат вече еднаква стилистика и ритъм. Тя включва подреждане на протестиращи хора с няколко плаката пред институциите на властта, малко интервюта за медиите, евентуално кратко блокиране на кръстовище или път и горе-долу това е. Разбира се, тази повтаряемост идва и от относителния успех на подхода. Нежеланието на премиера различни протести да дестабилизират държавата обикновено означава бързо раздаване на пари или пък някаква тактическа отстъпка, с която нещата приключват, поне за известно време. Когато се появи нов проблем, всичко се повтаря. Още по-неполитическите каузи са пък до голяма степен препратени към разни ПР агенции, често като част от различни корпоративни инициативи. И тук обаче арсеналът е отдавна известен и доста лишен от въображение. Обикновено включва някой по-лъскав „ивент“, покана към някой „инфлуенсър“, със съответните представители на т.н. „български елит“. Малко социални медии, снимки, репортаж, ентусиазирани статуси от включените участници и това е.
Именно поради тези причини, решението на двама депутати да представят една кауза по малко по-интересен начин поне заслужава да бъде отбелязано. Тези дни Михаил Христов от БСП и Ерджан Ебатин от ДПС влязоха в набързо сглобена клетка, за да обърнат внимание на проблема с фермите за ценни кожи и да поискат тяхната забрана на територията на страната. Инициативата е на „КАЖИ“ („Кампании и активизъм за животните в индустрията“) и на Гражданската инициатива за забрана на добива на ценни кожи. Вече е внесен и законопроект, който забранява умъртвяването на норки, лисици и чинчили за тази цел. 12 депутати вече са гласували в полза на проекта. Акцията „Седмица в клетка“ ще позволи на организаторите хиляди хора поне да чуят за проблема и да се чуят аргументите на хората зад инициативата. На 29 ноември ще има и шествие. Досега само двама от народните представители посмяха да влязат в клетката, сигурно, за да не предизвикат непредвидени асоциации от страна на гражданите за това къде е мястото на немалка част от тях. Така или иначе, инициативата не просто получи значимо медийно внимание, но нейния по-интересен подход ще позволи на организаторите да привлекат сериозен интерес сред самите софиянци.
Битката за вниманието на гражданите тепърва ще набира скорост. Най-очевидната причина е медийното насищане. Повечето потребители на социални медии са атакувани от буквално десетки каузи, събития и инициативи в своите фийдове и просто не смогват да им отделят време. В това море от призиви за внимание, активност и благотворителност, повечето хора просто или остават пасивни или избират една кауза, към която да се присъединят. Освен това, баналността на сегашните форми на публичност и протест оставят все повече хора безразлични и се превръщат в бързо преминаваща част от ежедневния публичен пейзаж. Все повече няма да е достатъчно да извадиш няколко души на улицата и да развееш байрак и плакат. Нещо по-различно ще трябва да хване вниманието на повечето хора. Сега мнозина не се и опитват, защото просто търсят вниманието на властта и това им стига. Но и това се променя. Буквалното задръстване от микро протести и недоволства постепенно свива чувствителността на публиката, а и на самите власти. Дори по тази причина, техните организатори вече ще трябва да се съобразят с това. Протестите освен страст все повече ще изискват въображение и мисъл.
