Патриотизмът в днешно време не се брои, ако не е шумен и показен. Всъщност, да го наричаме така не е дори достатъчно модно. Той днес може да е единствено национализъм, настъпващ наглед повсеместно и с все повече дрънчене и шум. Неговите флагмани са увити в знамена, постват агресивно в социалните медии, опитват се да определят кое и как е достатъчно националистическо. Периодично шестват компактно из София и големите градове, за да ни подсетят, че българи е равно на юнаци и прибират отново знамената до следващата изява. Мигрантската и бежанската криза създадоха перфектната среда за избуяването на подобно поведение и постепенно го превърна в „ново нормално“. Политическото му използване покрай избори и медийното пригласяне пък съвсем направиха от него актуалната версия на националистическото. Затова и вдъхновяващата благотворителност изведнъж започна да се откроява именно със своя тих, ненатрапчив патриотизъм.
На пръв поглед това е странно твърдение. В повечето случаи прибягваме до по-очевидни обяснения за видимо нарастващата склонност на хората да помагат и даряват. Едно от тях е създаването на култура на даряване и постепенното изграждане на достатъчно доверие и институционални структури за тази дейност. Очевиден е напредъка през последните години и системата DMS е може би най-видимото доказателство за това. С нейната прозрачност и популярност тя доказа, че е възможно да се дава и харчи коректно и в полза на много и най-различни каузи. С вече десетки кампании зад гърба си, тази система навлезе в ежедневието на хората и канализира до голяма степен увеличаващото се желание за подкрепа. В този смисъл, културната промяна срещна точната институционална среда и форма и нещата вървят напред.
Друго, по-цинично обяснение, акцентира върху изостреното чувство за катастрофичност, с което хората в България са принудени да живеят в своето ежедневие. В този смисъл, всяко нещастие и трагедия се интерпретира през неспособността на институциите да осигурят предвидимост, лечение, сигурност. Макар всеки да е сам в нещастието и затруднението си, хората привиждат себе си и своите близки като проектират потенциалното им попадане в трудна ситуация. По този начин, включването в благотворителни кампании и развитието на тази практика и институция е индивидуална, рационална реакция на частично застраховане в бъдеще време. Актуална солидарност днес срещу очакването за реципрочна в бъдеще. В случай, че се наложи.
Със сигурност и в двете обяснения има немалка доза истина. През последните години обаче все по-често в различните актове на щедрост се прокрадва и патриотична мотивация. Тя не е толкова изрично назована, но маркира едно изместване. Сякаш постепенно с хилядите актове на благотворителност не просто се опитваме да съграждаме допълваща, дори алтернативна на държавата инфраструктура и грижа, а правим опит да укрепим самата национална общност, да й дадем повече издръжливост, по-голям шанс да продължи да съществува. Сякаш жестовете на подкрепа за болни, закъсали, недофинансирани организации и каузи отиват отвъд индивидуалното, конкретния казус или случай. Даваме не просто, за да се опитаме да спасим нечий живот, но и за да покажем, че има обща солидарност, общностна, национална. Чрез благотворителност съграждаме общото, което откриваме все по-малко другаде, в другите ни колективни институции и опит. Сякаш отвъд твърде често неработещите структури на държавата има нужда от солидарност, която поне временно и частично да крепи и възпроизвежда бъдещето на всички ни. Да дава някаква гаранции, че него въобще го има.
Още от възникването на модерните нации знаем, че те са и „въображаеми“, поради невъзможността на всеки да срещне, „разпознае“ и общува с всеки сънародник. Подобна среща се случва в различните национални институции като образованието, военната служба, националната икономика и култура или пък войната. Там и така всъщност се „сглобява“ нацията, нейните членове се откриват, виждат и разпознават като една общност. В съвременна България обаче казарма няма, слава Богу не ходим и на войни, а образованието ни е все повече състезателно, индивидуално занимание с доста скучно и вехто съдържание. Големи общи мечти също нямаме. Няма следи от нея и по лицата и действията на политиците, които все така си приличат на индивидуални играчи в трескаво търсене на собствения интерес. Но къде тогава се случва нашата общност? За съжаление, едно от нейните места е пресилената драма на битката с „другия“, която се разиграва покрай мигрантската криза.
Засилващият се благотворителен патриотизъм е друго, по-неочаквано „място“. Сякаш с него хората разпознават и затвърждават конкретните образи и каузи на националната общност, на която принадлежат. Патриотичната мотивация е осезаема в думите на даряващите, в желанието им да помагат не просто на конкретни индивиди, но и да спомагат за оцеляването и укрепването на по-широката общност. Видима е в плавното изместване на нещата, които биват подкрепяни. Все повече даренията отиват за развитие на институции, за храмове, за читалища. Все повече българи заделят средства за опазване на колективната ни памет, за паметници, за исторически каузи. Сякаш се опитват да залепят, да съберат в едно разпръснатите и хаотични елементи на спомените и паметта и на общите структури, в които трябва да живее една нация.
Трудно, а и може би дори непочтено е да ровим в мотивациите на нещо толкова интимно като жеста на подкрепа за другия. Но поне за мен подобна патриотична нагласа е все по-видима в благотворителното поведение на хората. И тя е добър контрапункт на истеричните изблици, които ни заливат периодично около множеството кризи около нас. Дано това поведение има и своята перспектива, защото именно в подобно укрепване на чувството за общност ще можем да намерим дългосрочните гаранции за бъдещето на страната ни. Разбира се, то неизбежно минава и през промяна на институциите, чието заобикаляне допълнително усилва сегашната солидарност. Рано или късно ще трябва да се изправим и пред това предизвикателство.
