Нещо интересно ще се случи в Швеция през май тази година. За първи път от 1961 година насам всеки гражданин ще получи малка книжка, озаглавена „В случай на кризи или война“, в която ще се съдържат съвети по най-различни въпроси – от по-общи обяснения за кибер атаки и тероризъм до практически напътствия за действие в критични моменти. Страната на „мирния дивидент“ е сякаш внезапно обсебена от рисковете и заплахите около нея, за първи път всичките четири дясно-центристки партии се обявиха в подкрепа на членството в НАТО, а наскоро правителството подписа разширено споразумение за сътрудничество с Алианса. Разходите за отбрана и сигурност вървят отново нагоре, задължителната военна служба бе върната, а само преди месеци бяха проведени най-мащабните военни маневри от 23 години насам. Обяснението за случващата се промяна не е толкова във вече традиционните заплахи от тероризъм, нелегална имиграция и организирана престъпност, а в непрестанно нарастващата руска агресия. По нашите земи обаче цари впечатляващо великодушие и тишина по тази тема.
Ние сме част от немалка група държави, които заедно с най-различни институти и коментатори системно подценяват променящото се поведение на Русия и нарастващите рискове. Обикновено това подценяване стъпва върху няколко тези, които могат да бъдат чути от най-различни места. Една от тях е, че Русия, в най-добрия случай, може да се приеме за spoiler, за играч, чийто максимален капацитет е просто да нарушава частично стратегиите и правилата на други и на система, която не е моделирала и не контролира в съществена степен. С други думи, например Москва може и да окупира чужди територии, но не е в състояние да го прави често и по отношение на много държави. Нещо, което се твърди от доста време и постоянно се оказва невярно. Освен това, подобно мислене препраща основно към конкретни ситуации и третира руската страна единствено като тактически играч без особени дългосрочни планове. По този начин остават на заден план по-вкоренените и не толкова коментирани елементи на опитите за влияние. Това води и до много непълни анализи по отношение на страни като България. Често се настоява и че Русия не представлява идеологическа заплаха, тъй като няма системна, убедително разработена и добре разпространявана идеологическа алтернатива. И в това отношение сме свидетели на подценяване.
По отношение на България най-смислената изходна точка на анализ е „началото на промените“ през 1989 година, както бе описано, фиксирано и подменено в политическия език и реалност желанието за създаване на нов политически и морален ред. Дълбоката симбиоза между съветски и български елити, стратегии, институции, служби за сигурност, социализация и т.н. целеше не просто гарантирането на контролиран преход и инсталация на максимално близък модел на развитие. По-дългосрочната цел на руското влияние е всъщност задържането и блокирането на най-различни елементи на и без това рехавата модернизационна динамика в българското общество и политическа система. С други думи, става въпрос за поредици от опити за максимално удържане на комунистическото минало и статукво, предефиниране на отношения, институции и нрави, според тази цел. Всичко това е видно от ранните години на прехода, политическите му дефицити, трансфера на активи и влияние в икономиката и създаването на организираната престъпност през 90-те години на миналия век. В този смисъл, в конкретния случай с България, Русия функционира като блокираща сила, която се опитва да стопира в максимална степен европеизацията на страната и последващото ежедневно и рутинно вкореняване. Разбира се, това не означава пълен контрол върху политическата посока на страната или пък стопиране на процесите на присъединяване към ЕС и НАТО, макар че особено първото дълго време бе приемливо за руснаците.
Страната ни предлага цяла палитра от примери на управленски системи, в които руската блокираща намеса може да бъде открита. Цялата история по време на прехода в сектори като енергетиката, отбраната и сигурността е илюстрация на дълбочината на руското влияние и опитите за парализиране и блокиране на и без това редките случаи на автентично реформаторско усилие. Единственият по-нюансиран елемент тук е уточняване на степента на раздалечаване между руски и местни интереси, която варира във времето и по отношение на отделни елементи в тези системи. Неслучването на проекти като „южен поток“ по-скоро маскират продължаващото блокиращо влияние, което може да бъде частично преодоляно единствено от възникващи политики на ЕС, например по отношение на енергийната свързаност. Отбраната е още по-фрапантен случай с поддържането на страната в състояние, което реално обезсмисля членството в НАТО. Това се случва до ниво, при което официалните ни власти дори не смеят публично да назовават Русия като страна, която е осъществявала кибер атаки срещу България. Всъщност, все повече ние сме „троянски кон“ не толкова през способността ни да агитираме за про-руски позиции, това е все по-трудно поради ниската репутация на страната, а чрез превръщането ни в карикатурно подобие на държава-членка. С други думи, ние сме далеч по-полезни на Русия като пародийна периферия на ЕС и НАТО, отколкото като евентуален фактор в тяхната сърцевина. Пък и никоя периферия не е вечна.
Има е немалко доказателства за нарастващо влияние в нови области. Например, това е особено видимо по отношение на публичността и медиите, където официалната руска гледна точка и каналите за нейното разпространение са вече напълно интегрирани на местен терен. Това е валидно по отношение на печатните издания, все повече и при сайтовете и телевизиите, дори вече в националната. Конструирането на „баланс на мненията“ в тяхната редакторска политика е един от начините за постигане на тази цел, но все повече и самата собственост е инструмент. Осезаема е и нарастващата активност и координация в социалните медии и популяризирането на фалшиви алтернативи като евразийския икономически съюз. Всичко това не е просто страничен ефект, а част от все по-системни опити за проекция на собствения й ориенталски модел на съвременна тирания. Тя се опитва да създаде и популяризира алтернативна картина на света без все още да предлага цялостна и завършена система. Прави го по-скоро като пробва да превърне вече присъщата несигурност и непредвидимост на настоящето и бъдещето в неизбежна нормалност на безизходица, хаос и несекващи поредици от проблеми. Хваща пролуките и луфтовете на произведения от либералната демокрация свят и го хиперболизира като безкрайно заплашителен, безконтролен, ежедневно и непосредствено страшен. Обобщена картина на обгръщаща катастрофичност, която се представя като продукт на глобализацията и либералната демокрация.
Този аспект от актуалното поведение на Русия също се игнорира прекалено често. Наскоро либералното американско списание „Атлантик“ дори представи руските опити за намеса в американските избори като майтапчийска случайност, която предизвиква по-скоро усмивки, отколкото поводи за размисъл и реакция. Други пък са се доверили изцяло на „хода на историята“ и в случаи като българския почти изцяло разчитат на членствата в ЕС и НАТО, сякаш те са вечни политически реалности, които не изискват ежедневно препотвърждаване. В момента сме свидетели на всичко друго, но не и на подобни усилия. Нещо повече, в сегашния български Парламент няма партия, която все повече да не гледа на тези членства окато удобни ситуативни механизми за повърхностна легитимност, под която може да бъде маскирано конструирането на все по-ориенталска политическа, икономическа, социална и културна реалност. Все по-често с любезното руско съдействие. И все по-често с удобни и повърхностни коментари и анализи, които игнорират или директно прикриват случващото се.
