Като малки ни учеха, че пословиците и поговорките носели в себе си дълбоката мъдрост на народа, трупана през вековете. И предавана от деди на деца и внуци.
После професор Марко Семов измисли странната наука народопсихология, с която дълбокомудро да се обясняват тайните на народната душа. Българската, на първо място.
Вече съм го разказвал, ама да го повторя. Един наш дипломат от кариерата (професор, ама истински, отличен полиглот и перфектен хуманитарист) преди време се дивеше на съществената разлика между Изтока и Ориента, изразяваща се в това как точно се синтезира мъдростта и облича в кратките форми на пословиците: „Видиш ли, приятелю – казваше той – немецът би формулирал тезата за истинската същност на човешката личност така: „Характерът се проявява в изпитанията!“ След това правеше дълбокомислена пауза и продължаваше: „А, ето как хубаво го е рекъл турчинът: „Бяло дупе, черно дупе – като прескачаш плета се вижда!“ После двамата притваряхме очи, за да си представим по-добре народопсихологичната ситауция на Балканите.
Тези дни всички са го ударили на тежки въздишки и дълги речи, защото през втората половина на февруари целокупно и организирано се сещаме за Васил Левски. Аз пък не преставам да се чудя, защо като трепетно цитираме всяка запомнена дума на Дякона на Свободата, все някак забравяме или не искаме да се сетим за едно от неговите последни изречения. Че и като поговорка звучи това изречение. Едно от последните запомнени е, защото е част от протокола за разпит на Васил Левски от 9-ти януари 1873 г. Да припомним, че няколко дни по-късно (на 14-ти януари) в заключителния Протокол на комисията, водеща разпитите на задържаните, се чете: „…реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.“
Та, и ето ги и тези спокойни и тъжни думи на Апостола, протоколирани в разпита: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.“
Казват, че Васил Левски обичал народните песни. Не знам какво е било отношението му към българските народни поговорки. Едва ли е бил възторгнат от следните: „Преклонената главица остра сабя не я сече.“, „Бежанова майка не плаче – Стоянова плаче“ (Тоест, ако избягаш, оставаш жив. Ако стоиш…прочети отново поговорката!), „Търпи душо, черней кожо!“, „Поклони се злому, като на светому (Тук май заради дателния падеж трябва да се обяснява на по-младите, че е добре да се наведеш на злия, все едно е първи светец). Ето, че идва ред и на повтаряната през вековете от толкова много българи: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“ И още, и още…
Е, кажете ми, как при такава паремийна и апофтегматична (пословична и поговоръчна) практика, завещана ни от поколение на поколение, чакате гражданско общество, гражданско участие, гражданска чест и доблест. И се чудите защо за толкоз българи Владимир Владимирович е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Обаче, нещо съм разколебан в категоричността на изводите си. Защото в реда на мъдростите от преди малко си струваше да добавя и онази всеобхватна във вселенската си примиреност пред време и пространство българска мъдричка мисълчица: „Бог високо – Цар далеко!“ С категоричното убеждение, че никой, никога и никъде няма как да чуе думите. Колкото и истински да са.
На пък древните ни припомнят, че името си е поличба.
Затова и сложих това заглавие най-отгоре. Цариградска е все по-наблизо. И не чува, а говори!!!
Ето и защо в България (още според дядо Вазов) традиционно мъжете са в категорията „Генко Гинин“, а куражът е за хлевоустата Кака Гинка и жените…
Б.А. Хлевоуст е остаряла българска дума, определяща човек, който не може да бъде спрян да говори, каквото си е решил. Вероятно тогава е нямало ръководители на пресцентрове на прокуратурата, които професионално и решително да препоръчат: „Кажете на тая жена да се кротне!“
