Избрахме тази статия на Тони Филипов, д-р от лятото на 2015 г. защото има много въпроси за размисъл. Той казва, че „президентският въпрос” вече наистина заплашва да засенчи Източния въпрос“. Тогава го е казал с чувство за хумор, но сега ние трябва сериозно да се замислим. За „личните режими“ сме си виновни ние. И ако сега решим, че работата ни е почти свършена, че властта не е в ръцете на Борисов, ще сгрешим. Сега трябва много да внимаваме, да мислим с главите си, да си задаваме въпроси и да търсим отговори. Защото Доктора призовава: „За невидимите (неща) се сещайте сами.“
И все пак Борисов президент
В събота, в отговор на журналистически въпрос дали ще разчита на гласовете на ДПС за бъдещите президентски избори, Борисов отговори: „Днес по никакъв повод не би трябвало такъв въпрос да ми се зададе. Дали ще се кандидатирам за президент – това на никой не е работа. Вече 15 г. отговарям на този въпрос. Три президентски избора минаха вие не ме спряхте. Аз разчитам за тези 15 години поне 12-13 мажоритарни избора сме минали аз и ГЕРБ и сме разчитали само на българските граждани – винаги досега…”
Е, малко преувеличава. Президентските избори са само два – вторият мандат на Параванката и първият и последен на Плевнелиев. И годините не са повече от десет. Политическата кариера на Борисов започна през 2005 г., когато Румен Петков стана вътрешен министър в правителството на тройната коалиция. Малко след това Борисов подаде оставка. „Аз им се молих, молих, молих… Те избраха Румен Петков…” На частичните избори през октомври 2005 г. стана кмет на София. Както и да е, за Борисов едно преувеличение от 150-160% не е нещо изключително. Но „президентският въпрос” вече наистина заплашва да засенчи Източния въпрос. Ако вече толкова години непрекъснато някой се присеща и пита „Ще става ли Бойко президент”, това трябва да има някакво обяснение. В края на краищата журналистическата глупост може да обясни много неща, но не чак всичко. Забелязахте, че казах „Ще става ли”, а не „ще се кандидатира ли”. На този етап двата въпроса са еднозначни доколкото е ясно, че при сегашната разстановка на политическите сили, ако се кандидатира, ще стане. И ние го знаем, и той го знае. Ако си спомняте, на конгреса на ГЕРБ-Жени каза: “Защо да не сложим жена за президент?” Не да предложим, да изберем, а да сложим! Ако реши, може да сложи мъж, може да сложи жена, може да сложи нещо трето, а може и един кол да побие. Един кол поне гафове няма да прави. А най-лесно ще е да сложи себе си. И в партия ГЕРБ го знаят. Когато попитаха Красимир Велчев кой ще е премиер, ако Борисов стане президент, той каза: „Когото Борисов посочи!” Кратко, ясно и безалтернативно. Борисов е вся и всьо в партията, а до голяма степен и в държавата. Ако не Бог, то поне четвъртата ипостаса…
Знаете ли кога умират боговете? Когато хората престанат да вярват в тях. По същия начин умират и политиците. Но понеже хората не могат хептен пък в нищо да не вярват, да нямат някоя патерица, на която да се опират като видят зор, те престават да вярват в стария бог, когато си намерят нов. А, ако се интересувате как си ги намират, то не е тайна. Още преди 2000 г. Ксенофан от Колофон е казал: „Ако воловете имат богове, боговете им ще бъдат волове.” И Чехов така казва, само че малко по-директно: „Масата винаги е склонна към антропоморфизъм в религията и морала, боготвори тъкмо ония кумири, които имат нейните слабости.”
Слабостите на масата, на „материала” български са добре известни и можем във всеки момент да ги видим персонифицирани, стига да погледнем нагоре…Но сега не става дума за това.
Личното ми мнение е, че Борисов ще е президент и то не само в името на рекорда, не само за да си попълни комплекта и да е бил всичко, което си струва да си бил в тази държава. На практика няма никакво значение дали ще е президент и ще назначава премиера, или ще си остане премиер и ще назначава президента. Както писахме лани, времето на едноличната власт на Борисов вече е настъпило. Живеем при личен режим, диктатура, омекотена от тоталната липса на съпротива – партийна, интелектуална, народна… Един човек определя кой да е премиер, кой президент, кой председател на НС, кой главен прокурор, кой кмет на София, Пловдив, Варна, Бургас… На предстоящите местни избори ГЕРБ си е поставил за цел 100 общини! И, ако не я постигне, няма да е с много. В БСП ентропията комай вече е взела необратим характер. Моралният, идеен и кадрови разпад е обхванал всички органи на старата госпожа. И единственият сериозен противник остава ДПС… Противник е малко силно казано. Съгласието и единодействието ДПС-ГЕРБ много често е много по-силно изразено от това между ГЕРБ и РБ. Всъщност, единствената роля на РБ в момента е ролята на смокинов лист. Тази роля е престъпление, или поне съучастие, в очите на хората, които желаят в страната ни да се случат реални реформи. Които засега не се случват и няма изгледи скоро да се случат. Реформаторите са прекалено слаби, за да могат сами да ги наложат. А напоследък и все повече се съмнявам в искреното им желание. Но са напълно достатъчни, за да прикриват липсата на реформаторски ентусиазъм в ГЕРБ и ДПС.
Но, както каза премиерът, „важно е да се показват видимите неща”. За невидимите се сещайте сами.
Всъщност, въпросът ще игра ли наш Бойко президент този път не беше плод на журналистическа невменяемост. Въпросът беше реанимиран от Татяна Дончева в опит да се намери логично обяснение на зле прикриваното партньорство между ГЕРБ и ДПС. Едно такова обяснение има и своите исторически основания – Георги Първанов стана президент през 2001 г. точно със и заради подкрепата на ДПС. Но в случая ми се струва, че Дончева бърка причината и следствието. Подкрепата на ДПС за евентуална кандидатура на Борисов за президент е следствие. Реалните причини, които диктуват и днешното сътрудничество, явно са други. И са по-скоро от сферата на икономиката, отколкото на политиката.
Всъщност, установяването на това кое е причина и кое следствие съвсем не е проста работа. „Истината е достъпна само ретроспективно.” Един поглед към промоционалния период на идеята „Бойко президент” показва, че тя е добре обмислена. Зад хаотичните на пръв поглед идеи на Борисов от онова време, зад невменяемия им на моменти изказ, прозира стратегия. Ето една малка китка от мисли:
„Изборът за президент е миноритарен. За мен е прекалено ласкателство идеята, да се кандидатирам за президент. Имам още много важни неща да направя. (21.03.2006, “Стандарт”)
„За мен няма по-лесно от това да участвам в президентските избори. Но няма да го направя. Защото всеки човек има нужда да се учи. … Аз не искам да се уча на гърба на хората. Тук трупам опит и събирам екипи… Засега ние ще се съсредоточим в следващите местни избори…” (“Политика” от 07.04.2006 )
„При този парламент и при това правителство, дори да стана президент, ще съм в хватка, в която нищо няма да мога да направя. Защо тогава да жертвам основната си фигура – тоест аз, за нещо, което няма да промени живота на хората. (“Стандарт” от 02.09.2006)
„Най-важното да не се кандидатирам за президент беше, че с Георги Първанов съм работил прекрасно и се разбирах много добре като главен секретар на МВР. Той ми връчи пагоните за генерал-лейтенант. Е, мога ли да си изкривя душата после и да почна да говоря на избори против него?” (22.05.2007, „Стандарт”)
Последното е само оправдание. Логическата верига, която движи поведението му, е друга: Кметството – партията – изпълнителната власт и тогава президентството.
Сега вече е тогава.
Като ни оправи и този път, ще може спокойно да каже – уморен съм вече, 15 години оправям родината, трябва да си почина… И да се оттегли под всеобщо одобрение в Бялата къща…
И вероятно ще бъде много по-добър президент, отколкото премиер. Зер някой от президентите ни досега, като изключим починалия Желев, но само защото е починал, са оставили някаква държавническа диря след себе си? Нито сложните интриги на Първанов, нито смешните махове на Стоянов, нито инфантилните изхвърляния на Плевнелиев.
И ще се сбъдне отколешната мечта на Борисов за президентска република. Фактически президентска, ако и юридически да си остава парламентарна.
Стремежът към властта може да има много подбуди: его, пари, защита и имунитет, стари комплекси и детски мечти… Трудно е да се каже кога коя преобладава. В процеса на властване и самите подбуди се променят. Монтескьо казва: „Всяка власт корумпира, а абсолютната власт – абсолютно.” Според Стайнбек не самата власт корумпира, а страхът, страхът от загубата на властта…”
