Днес повече отвсякога, Борисов прилича на инсталация, а не на субект. През последните седмици той на няколко пъти приличаше повече на заложник, отколкото на човек в контрол на собствената си съдба. Опитва се да го скрие с думи, все повече, и все по-несвързани. Кръгчетата с джипката дълго време бяха механизирана „разходка сред народа“, сега приличат на убежище. Върви трескаво търсене на индулгенции, сглобяване на някаква персонална защитна коалиция, която да осигури спокойствие и сигурност за времената на неизбежна маргинализация. Хроникьорите на местния ни политически underground след време сигурно ще очертаят по-ясно параметри на това унизително упражнение. Съвсем нормално, вниманието на всички все повече се обръща към финала на политическата кариера на сегашния премиер, коментира се начина, по който ще се случи, обществената цена и дали може да се случи планирано и контролирано. Неговото ускорено износване през последните години и месеци естествено обръща погледа напред, но рискува да замъгли това, че Борисов бе особено полезен на архитектите на българския преход.
Всъщност, с него бе уцелена може би най-ефективната и работеща политическа формула, която предлагаше на много групи в обществото по нещо и осигуряваше нужния параван за неговите създатели. На възрастните, щипка носталгия. На най-червените от тях, образът на охранителя на Тодор Живков. На част от жените, мускулатура. На русофилите, мили думи за Русия и поклон пред Путин. На червения бизнес, схемите на българската енергетика. На еврофилите, евро смирение и фондове. На прагматиците, ниски данъци. На ортаците, обществени поръчки. На чираците, пример, че могат да станат първи. На простаците, лафове. На кибиците, шоу. На притеснените, защита от фалшиви заплахи. На опортюнистите, надежда, че и те ще зачакат от келепира. На наивните, поклони пред икони. На доста от интелектуалците, посещения на „червеното килимче“. На много политици, моментна илюзия за влияние и значимост. На партийната прислуга, благинки според мястото в хранителната верига. На техните околни, надеждата, че ще дойде и техния ред. На Европа, премерено послушание. На голяма част от нацията, институционализирано подобие. И, разбира се, много концесии и други неща. Няма съмнение, че този микс бе много по-работещ и устойчив от десетките други инженерни полит проекти на последните десетилетия.
Краят на това управление е особено отблъскващ. Фундаментът на демократичната система бе превърнат в конституционно мачле, основни негови разпоредби бяха сложени на тезгяха на политическия пазарлък в търсене на краткосрочни договорки за закрепване на отиващия си Парламент. Министерски съвет бе фрапантно трансформиран в най-откровен корупционен преразпределителен механизъм, от които летят концесии за покупка на депутати. Публичните пари хвърчат във всички посоки, вече дори не е необходимо да си поискате, те ще ви дадат в паниката на стартиралата имплозия. Клики и медии започват постепенно „да взимат завоя“, от долните етажи на разклатения кораб започва все по-отчетливо да се чува шумолене. Удържането на властта няма как да се случи без нарастваща агресия, все по-нагли злоупотреби, още по-панически опити за защитно законодателство и ускорена делегитимация. Впечатляващо неадекватни са аналогиите на проправителствените коментатори, които започнаха да повтарят приказките за протестните „разходки по Царя“ от 2013 година. Най-малкото, защото не са схванали базовата политическа реалност на онези месеци. Счупената легитимност на БСП тогава просто се трансформира в просмукваща имплозия, маскирана като удържана стабилност преди столетницата да колабира на неизбежните предсрочни избори.
През идните месеци, управленската имплозия ще повлече и самата партия на Борисов. Той и без това готвеше да разчисти половината парламентарна група, но измеренията на партийната криза сега ще отидат много по-далеч. Кариерите на сегашното ръководство и министри на практика ще приключат в задаващите се седмици на крайна нестабилност и хаос. Това ще засегне и готвените за национална политиката кметове на ГЕРБ, Фандъкова е най-очевидния пример за това. Злоупотребата през последните години с все по-безлични „нови лица“ пък стигна дотам, че всяко завъртане избутва на преден план все по-несъстоятелни и откровено трагикомични фигури. Това пък ще попречи на ГЕРБ да освежи „първата си линия“, както се готвеха да направят. Неизбежно ще започне и постепенното „откъртване“ на парчета от нея. Това винаги се случва, когато тръгне по-дълбоко разместване на пластовете и пренареждане на интересите. Нещо повече, през последните седмици пренебрежението на премиера към съпартийците му вече предизвиква осезаеми реакции по периферията на „жълтите павета“, дори в тази ситуация на кръгова отбрана. И по тази линия, опциите на Борисов непрестанно се свиват. Неговото партийно творение влиза в задънена улица, от която не може да открие реалистичен изход.
Въпросът за пътеката на излизането на Борисов от голямата политика дълго време занимаваше мнозина. Изглеждаше достатъчно трудно за прогнозиране, сякаш беше необходимо да се случи нещо необичайно. Сякаш самите българи трябваше да се разбунтуват срещу себе си. В крайна сметка, изглежда просто ще се опитат да забравят това, което са направили. Което е и по-лесно и по-удобно. Облекчава ги прояснената картина, която разкрива малцината играчи останали около масата, на която се раздават картите на нашето битие. Прожекторите са все по-силни, контурите все по-ясни, илюзиите все по-малко. Всичко това обаче единствено вдига залозите на последните раздавания и това е видимо от безконтролната арогантност, от разюзданите шпицкоманди, от вече вилнеещите захванати публични институции, които откровено погват бизнеси и протестиращи. Падащото КПД на Борисов единствено ускорява изпълнението на оставащите задачи, а тази заключителна сцена ще е сред най-отблъскващите дори за нелицеприятния български преход. Докато това се случва, в невидимите кьошета се редят нови образи, подготвят се нови надежди, оформят се следващи конфигурации. Търси се новия Борисов. Няма съмнение обаче, този им беше ценен.
