Преди три години Стойко Тонев получи Специалната награда на фонтация Комунитас за принос към гражданското общество заради неговата професионална дейност в отстояване на независимата журналистика в България. Днес споделяме речта му по този повод. Наградата беше за него истинско признание, получено от съмишленици.
Казвам се Стойко Тонев и съм журналист, с извинение.
Имаше времена, когато не се налагаше журналистът да се извинява за професионалните си занимания. Преди 25 години, когато се захванах с вестникарството, все още имаше идеи, имаше принципи, имаше чест, имаше журналистическа етика. Имаше битка за новините, имаше вкус към добрият български език, към оригиналния анализ… Днес в масовия случай се практикува една журналистика, за която и костен мозък стига.
Много журналисти от моето поколение се оттеглиха от професията – обезверени, отвратени и погнусени… Тези, които останахме, постепенно бяхме изтикани и маргинализирани.
Далеч съм от мисълта, че в днешните вестници не са останали и читави журналисти. Но те са ослепели. В новелата си „Див петел“ Мишел Турние описва случай с една госпожа, която ослепяла психогенно. Докторът, който я преглежда и не установява физическа причина, го обяснява така: „Нещо грозно, неморално, долно, позорно, отвратително, някакво безчестие, което при това е толкова близо до нея, че няма друг начин да не го вижда, освен да ослепее…” Слепотата става соматичен израз на моралното унижение, сред което е принудена да живее. Иначе ще полудее.
И си мисля, че днешната ни масова слепота и глухота може да има точно такова психосоматично обяснение. Ако около теб е пълно с грозни, неморални, отвратителни неща, от които няма как да избягаш, организмът се защитава, като престава да вижда и да чува. Ще ми се да вярвам, че в един момент по някаква неизвестна на мен причина ще прогледнем и прочуем. И ще разберем, че грозните и унизителните неща не изчезват от това, че се правим, че не ги виждаме. И ще се опитаме да ги променим, вместо да мижим. Не съм сигурен, просто се надявам.
Но сега засега у нас дилемата на Томас Джеферсън – вестници без правителство или правителство без вестници – е решена по български – и вълкът сит, и агнето цяло. Има някакви вестници, има някакви медии, но почти всички те са патерици на правителството, а не негов коректив. Четвъртата власт е слугиня.
Всъщност, това не е проблем само на журналистиката ни. В «Решаващата мисия. Есета за насърчаване на демокрацията» Томас Кародърс описва едно състояние на политическата система, което той нарича „безпомощен плурализъм”. Има политическа свобода, редовни избори, смяна на властта, но резултатът е единствено „ проблемите на страната злощастно да се подмятат напред-назад”. Елитът е корумпиран, обществото е аполитично, политическият живот е изпразнен от съдържание. Не е трудно да разпознаем собствената си демокрация в определението за „безпомощен плурализъм”.
И вина за това състояние имат и медиите. Защото медийният плурализъм, доколкото го има, става все по-безпомощен да ни гарантира обективно информиране и охрана на обществения интерес.
Дълго време смятах, че няма и не може да има напълно обективна медия. Че медийната свобода е множествено понятие. Че докато има достатъчно вестници в България, които представят различните интереси, свободата на словото е защитена.
И в това е основният проблем на българските медии – монополът. Един човек притежава под различна форма повечето вестници в страната. И което е дори и по-страшно – държи и 90% от разпространението. Като част от екипа на „Прас-Прес“ мога да ви кажа, че ежедневно изпитваме на гърба си какво значи монопол в разпространението. В пресата Пеефски казва кой ще живее и кой ще умира…
Във вестниците на този медиен империалист вече израсна едно цяло поколение журналисти, за които журналистическата деонтология е непозната територия.
Навремето, в мрачните години след 9 септември 1944 г. Трифон Кунев, един незаслужено забравен журналист, пише множество фейлетони под общата рубрика „Ситни, дребни като камилчета“ в защита на основните демократични свободи. И един от тези фейлетони носи заглавието: „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!“ Мисълта всъщност е на Некрасов, но смелостта е на Трифон Кунев.
Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!
Как пък се не промениха времената по тези земи!
Е, няма да се променят. Дали сме на хора с ментални и морални малформации да управляват държавата. Няма какво да очакваме.
