Опасявам се, че ние наистина не можем да се ориентираме дали ни будалкат, когато става дума за проблем по-голям от размера на козметичен крем. И винаги съм се чудила защо, тъй като имам едната половина на обяснението – на избирателите. Виж, ако можех да направя интервю с честен политик, който искрено да отговори на няколко въпроса…
Е, срещнах искрен политик. По-честен от мен в момента, защото го помолих да поговорим с уговорката, че няма да пиша за това, а ето че пиша. Искам да знам за себе си, казах му, моля за честен отговор, става ли? И той се съгласи. Личната ми честност се изчерпва с това, че не пиша кой е той. Признавам, наистина нямах намерение да пиша, но неговият отговор беше не просто честен, а и толкова интересен, че още по-нечестно става, ако го запазя само за себе си.
Във вашата партия има умни хора – казах на този политик, – но те говорят неща, а и ги казват по начин, който никога не би се харесал на умни избиратели. Въпросът ми е: Вие защо не искате да се харесате на умните избиратели? Събеседникът ми изобщо не се замисли, затрудни или поколеба в отговора: „Защото умните са малко.“
Но не този отговор бе впечатляващият, това си го знаем. Умните са малко и ще стават все по-малко. Освен това умните са и трудни, не могат да бъдат спечелени само с умни приказки – те помнят, сравняват. Най-неприятно на умните е, че знаят от какво си струва да се страхуваш и от кое не, затова не можеш да ги плашиш и държиш в подчинение с леснотата, с която се манипулират глупавите хора.
Тъй и тъй бях попаднала на искрен политик, реших, че сега е моментът да си задам оня въпрос, на който винаги ми се е искало да имам точен отговор: „Защо лъжете избирателите?“ Е, ще кажете, бива ли да се чудите точно за толкова просто нещо – лъжат ни, за да ги изберем. Но не, не е само това причината, тази е на повърхността. Ако нямаше друга – по-същностна, удовлетворяваща потребност на избирателите,а не само на избираните, тази игра на лъжи нямаше да продължава тъй дълго.
Защо лъжете толкова лесно и тъй безотговорно избирателите, попитах го. „Те искат да бъдат лъгани – каза. – Мислиш ли, че ако някой не иска да бъде лъган, може да бъде лъган повече от веднъж, дваж, три пъти…?“ А защо искат да бъдат лъгани? Ето – тук вече стигнахме до въпрос, който си струваше. И се оказа, че той беше мислил за него. И стигнал до следния отговор: „Избирателят няма нищо против да бъде лъган, за да може, когато ме срещне след време, да ми се озъби с „ти що ме излъга, бе?“
В онзи момент му повярвах, а в този продължавам да вярвам, че беше искрен. Даже повече от очакваното: сподели, че в началото, съвсем в началото, следял за всяка своя дума и особено за числата, цитирал точно, позовавал се на конкретни алинеи и т.н., но в един момент разбрал, че избирателят се чувства напълно удовлетворен, ако успее да му се нахвърли с „ти защо излъга, срам нямате!“
Това ме върна към една лекция по медиация, в която участниците обясняваха, че тъй привлекателното, тъй спестяващото време и нерви, тъй осигуряващото изход „аз печеля и ти печелиш“ от всяка ситуация извънсъдебно решаване на спорове не се очертава да намери добра почва в България. Не пасвало на нашенския характер, обясняваха медиатори, които се бяха проваляли в най-обикновени спорове. Всичко изглеждало ясно, лесно и наистина бързо за извънсъдебно уреждане, но в някакъв момент се проваляло. И като сравнили примерите и причините, оказало се, че причината всъщност е една: спорещите не искат да уредят спора си бързо, с взаимни отстъпки. Всеки от спорещите искал всъщност съвсем друго – да победи. Излиза, че българите се осъществяваме по-пълно в караницата, отколкото във взаимноизгодното уреждането на спорни въпроси, каква медиация в такъв случай му трябва да народ, който иска да се кара, а не да живее добре? – по един или друг начин медиаторите бяха стигнало до такова познание за народопсихологията ни.
И ето го отново същия парадокс: избирателите нямат нищо против да бъдат лъгани, за да могат след това да има за какво да се дразнят с лъжците. Как се нарича абсурда да предпочиташ да имаш повод да натриеш носа на стоящия по-горе от теб пред това да му дадеш ясно да разбере, че ако те излъже, само веднъж ще е, следващият път няма да мине? Мазохизъм се нарича.
И де да беше тази българска страст към самонаказание само по повод на лъжи. Колкото по-често ни се пробутва някой номер, толкова по-малък е шансът да не се вържем. Приличаме на човек, който обича да се спъва в един и същ камък, защото това май е единственото му останало сигурно – че камъкът си е все там.
На нас една костинбродска афера не ни стига, на афери ние сме ненаситни – те ще ни дадат възможност да се скараме, да се обиждаме, да тренираме конспиративните си умения, да се наддумваме, да избиваме всеки своите комплекси, да живеем вълнуващо, както ние си знаем. На нас и да ни кажат, че някое предизборно заклинание е било трик (по Лукарски), не ни стига – ние искаме още и още трикове, на които да се вържем, за да има кого по-късно да обвиняваме.
Най-голямото ни вълнение обаче винаги е било свързано с това какво ще ни подготви най-умният сред умните. Той е ненадминат в спектаклите, човек и до ден днешен се колебае дали да връчи палмата на първенството на сцената „обръчите“ или етюда „порциите“, иначе за най-умното авторство никога не е имало спорове. На най-умния винаги може да се разчита, че ще ни сервира точно онова, което е най-търсеното в момента. Най-питателното, най-енергизиращото. Патриотизъм? Почти познахте. Всеки умен политик днес се счита за длъжен да предложи патриотизъм. А най-умният е най-умен затова, защото предлага обединителен патриотизъм.
Писмото на Ахмед Доган вече набра популярността на „обръчите“ и „порциите“, но с обратен знак, положителен. И в изявленията за обръчите и порциите имаше истини, но този път истините изглеждат по-величествени и по-страховити като всяко нещо, върху което е хвърлена етническа сянка. Да бе сюжетът с кутийка крем за лице, да бихме се ориентирали. Но тук става дума за образуващи шемет в обърканата избирателска глава понятия като „матрицата на националното самоосъзнаване“ и прокоби като „съдбата чука на вратата“. Как да разграничи човек в такъв текст истината от лъжата, загрижеността от ползата, отговорността от изгодата, българщината от сметкаджийството, безкористността от страха за изплъзващата се власт?
Искаме ли всъщност да ги различим? Искаме ли да разберем дали с това писмо Ахмед Доган ни казва истини, които друг не смее да изрече, или просто се е уплашил, че силата на ДПС намалява? Искаме ли да преценим дали това писмо е честен сигнал за небивала досега опасност или е разкрасяване на имиджа пред подготвяна коалиция за управление след изборите? Ще поискаме ли поне веднъж повече да разберем истината, отколкото да се скараме?
А можех да ви кажа всичко това само с едно изречение: и сега, и след изборите ще обвиняваме политиците за това, че са ни излъгали, макар в това тяхно деяние ние да сме пълноценни съучастници заради най-устойчивата ни народопсихологическа изгода – да бъдем жертви.
