БЪЛГАРИЯ – БЕЗКРАЙНО ПЪТУВАНЕ КЪМ ЗАПАДА…

„Ние сме под тежкия ботуш на … географията. Земята ни е теснина между два материка. Някога сме били път за нашествия. Сега сме възел на мирови съперничества. Затова се избиваха големите ни хора. И пак за това се осуетиха надеждите ни.“

Така завършва книгата си „Диктаторът. Нови проучвания за живота и личността на Стефан Стамболов“ писателят и народопсихологът Антон Страшимиров. Годината е 1935. На България й предстои тежко десетилетие, което отново ще я тласне към труден и фатален избор. Предусещайки този неизбежен избор, Антон Страшимиров се връща към отдавна захвърления ръкопис за Стамболов, разширява го, обогатява го, за да извади неговия пример от забравата, „да го актуализира“, да покаже на народа и на неговите властници големите рискове (а може би и обречеността) на този избор.

Често сме се ласкали, че ще отместим „тежкия ботуш на географията“, но за нещастие не нашите желания и нашите усилия са били решаващи в този процес.

Нацията е история, време и начин на съществуване на една общност в определен контекст. Собствената стойност на нацията се определя от нейните възможности да влияе върху този контекст. В нашия случай той винаги е бил зададен, заварен. Възможностите ни да влияем върху него – ограничени. Усилията ни да го променим – героични до онази граница, от която нататък в очите на околните започват да придобиват комични окраски.

Преди 112 години влизаме в Европа „по милост“, от съжаление. Това, че ни избиват турците по времето на Априлското въстание, това, че хуманното западноевропейско обществено мнение е потресено от турските зверства, прави войната на Русия с Турция и българското освобождение възможни. Това е трагичната и единствено възможна стратегия на българската национална революция: да съумее да представи българския национален въпрос като „хуманитарен“ въпрос.

И днес, век и нещо по-късно, опитвайки се да се откъснем от робството, отново се оказваме „достойни“ единствено за съжалението на Европа. Каква е нашата национална вина?

За да ни приеме, Европа поставя само едно условие: да се променим. Защото за Западна Европа навярно изглеждаме като късче устойчиво червено на фона на бързо променящата се Източна Европа. Не бих искал да оспорвам това, което другите отстрани навярно по-добре виждат. Бих искал само да уточня, че след констативния въпрос „Какви сме?“ трябва задължително да следва същностния въпрос „Защо?“. Защо елементите на комунизма (и като теория, и като практика) показват по-голяма устойчивост на наша земя? И дали този въпрос не е само видимостта, само далечна перифраза на други, същностни за българското държавно-политическо съществуване въпроси?

Променяща се Европа оставя у нас, българите, съзнанието, че отново сме от източната страна на демаркационната линия, че тази линия се изнася на изток, но нас още не ни покрива…

Началото ми, давам си сметка, е песимистично. Но затова пък, едва ли ще мога да завърша с „хепи енд“. Защото какви ще бъдем – това зависи не само от нас. Това никога не е зависело само от нас. Нашето ново появяване на държавнополитическата карта на Европа през 1878 г. и цялото ни по-нататъшно национално и държавно развитие се явява само балканска проекция на съперничествата и противоборствата между великите сили: съперничествата им на и по повод на Балканите. Затова е нелогично да се очаква, че един народ, който рядко е оставян да прави сам своята история, ще може изведнъж да се издигне до ролята на самостоятелен и независим творец на националната си съдба. Песимизмът на историята лежи тихо, но твърдо върху националното „подсъзнание“.

НАЧАЛОТО

Берлин, лятото на 1878 г. Събрали са се петте големи европейски сили, за да решат съдбата на шестата – Турция. И покрай нея и съдбата на малките балкански народи: сърби, българи, черногорци, румънци, гърци. Всъщност загрижеността за съдбата на малките народи има твърде незначително място на този конгрес. В него играят главно тактическите и стратегическите интереси на великите сили. Нито една от балканските държави не е допусната на конгреса. И затова този конгрес създава един договор (в чийто преамбюл е записано – днес това звучи като цинична ирония – че целта му е да създаде ред и мир в Европа), който става източник на неизброими конфликти и противоречия между балканските страни. Един договор, по-голямата част от клаузите на който засягат „трети“, недопуснати до конгреса страни и който не решава националния проблем на нито една от балканските държави. В следващия почти половин век той ще стане първопричината за седем войни, които ще се водят на територията на полуострова. И България, разпокъсана на пет части в Берлин, ще участва в пет от тях: по една война за всеки къс от българското племе.

За българската нация Берлинският договор оставя само една възможност за съществуване и развитие. От 1878 до 1908 г., когато се обявява независимостта на България, просперитетът на българската нация е поставен в пряка зависимост от умението й да НЕ спазва, да нарушава безнаказано Берлинския договор, т. е. тя е принудена да съществува и да се развива като своеобразен престъпник-рецидивист спрямо клаузите на един международен акт, в чието съставяне не е участвала.

По силата на Берлинския договор великите държави (никоя от които не е способна през 1878 г. да реши кардинално балканските проблеми от гледна точка на своите интереси) се задоволяват да отсрочат решението за в бъдеще, оставяйки си множество варианти за „законно“ вмесване в балканските работи. По отношение на България тези възможности са най-големи.

Според решенията на Берлинския договор българската политика трябва в значителна степен да се съобразява с Турция. Създаденото българско княжество е васално на Турция; Източна Румелия получава статут на автономна област в турската империя; една голяма част от българския етнос остава под пряка султанска власт в Македония и Одринска Тракия. За щастие, българските политици успяват да сведат васалитета на България пред Турция до символичен. Всъщност, още при съставянето на Търновската конституция те изхвърлят съответния член на Берлинския договор, който изрично подчертава васалността на Българското княжество. Васалитетът на Българското княжество спрямо Турция никога на добива практическа форма.

Не така стои въпросът с възможностите, които си оставят великите сили за вмешателство в българската политика. Възможностите, които Берлинският конгрес оставя на Турция като сюзерен да влияе върху Българското княжество, не са предвидени за нея. През последните два века до българското освобождение, а и след това, Цариград има второстепенна роля в европейската политика, роля, която той получава или загубва според съотношението на европейските сили. В Цариград диктува веднъж Русия, друг път Франция, после Англия и т. н. Цариград е център на световно икономическо и военно-стратегическо съперничество и съвсем естествено получава право на самостоятелно поведение и решение само в случаите, когато никоя от европейските велики сили не може да получи преобладаващо влияние в него. Затова на практика сюзеренитетът на Турция над Княжеството и Източна Румелия успява да се издигне само до фискални измерения. След Съединението българските правителства разпростират политиката на непризнаване на отношенията на васалитет спрямо Турция и върху Източна Румелия. Нещо повече, опирайки се на европейските противоречия, правителството на Стефан Стамболов ще си позволи на два пъти да отправя твърди и заплашителни, в никакъв случай не подхождащи за васал, ноти до турското правителство за подобряване положението на българите в Македония.

Но в Берлин великите сили се грижат да имат и директна възможност да влияят върху българската политика. Така в Берлинския договор е записано, че Българският княз ще се избере свободно от българския народ и ще се потвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили…“ (чл. 3) На практика българският народ няма никаква възможност да решава един възникнал (по една или друга причина) династически въпрос. Решението трябва да следва от съотношението на силите в Европа. Защото във втората част на чл. 3 великите сили са си оставили възможност отново да „премерят сили“ в бъдеще: „… В случай, че остане вакантен българският престол, изборът на нов княз ще стане при същите условия и форми.“ И така през 1886 г., след абдикацията на Батенберг, българската нация трябва да преживее една трудна година на безкняжие и 8 години с неуредено международно положение – защото Турция не смее да утвърди избрания от българското Велико Народно събрание княз Фердинанд без съгласието на великите сили, а самото „съгласие“ е трудно постижимо. Княжеският въпрос, както показваше историята на съседните и създадени преди България княжества, беше чудесна възможност за великите сили да се вмесват в политическия процес в малките балкански княжества и често да обръщат неговия ход.

От икономическа гледна точка положението на Княжеството в перспектива се очертава като твърде неустойчиво. Над него се запазва режимът на капитулации, който действа спрямо Турската империя. Новосъздаденото Българско княжество трябва да спазва и всички неравноправни икономически и търговски договори, които западните сили са успели да наложат на Турция. Това лишава българската държава от възможността да води национална икономическа политика, да покровителства местната индустрия срещу навлизащите промишлени произведения на Запада. По-страшното е, обаче друго: създава се възможност на „многоцентрие“ в българския политически живот. Навлизането на западните стоки и капитали изисква и държавно-политически гаранции – чрез съответни възможности за влияние върху политиката на българската държава от страна на западните кредитори. От друга страна, България е територия, призната за сфера на руски интерес и влияние. Но пък Русия тогава няма и още дълго няма да има икономически потенциал, който да изнесе на Балканите и в България. Тук тя няма чисто икономически интереси. Затова, дори когато става дума за построяване на железници в България (този „троянски кон“ в балканската политика на великите сили), Русия го подчинява единствено на военно-стратегическите си интереси. И съвсем естествено средствата, с които Русия може да влияе върху българската политика, се ограничават в кръга единствено на пряко политическите: чрез своите военни и дипломатически представители. На проникващите западни капитали, с целия сложен набор от западни и местни интереси, който създават, Русия може да противопостави само влиянието и ролята си на „освободителка“. Първоначално това влияние изглежда неизчерпаемо, но на практика бързо започва да се топи – в обратна на експлоатирането му прогресия.

Основният политически проблем пред Българското княжество в първите години след Освобождението (и според начина, по който възниква, и с оглед на възможностите да съществува и са развива) е проблемът за характера на българо-руските отношения. В противоречие на номиналния васалитет на Българското княжество пред Портата, на практика се очертава съвсем реален васалитет пред Русия. Руските дипломатически и военни представители в България не крият амбициите си да диктуват българската политика. И със свойственото за русите великодържавно самочувствие, с методите и средствата на господстващия в родината им самодържавен режим, с презрителното отношение към установения от самите тях конституционен строй, с интригите помежду си и сред българските политически партии и дейци и т. н., те много скоро започват да разкриват пред българите действителните стойности на чуждото за ХIX в. понятие „освобождение“.

Първите български политически партии в Княжеството (Либералната и Консервативната) се изграждат върху (предимно) вътрешно-политически принципи и програми, отнасящи се главно до характера на държавно-политическото устройство на българската държава. Но много скоро ежедневните вмешателства на руските военни и дипломатически представители в политическия живот на Княжеството започват да променят принципите на партийно-политическата диференциация в България, извеждайки на преден план отношенията с Русия. Непосредствено след 1879 г. руското влияние и руските възможности в България са огромни и целият вътрешнополитически живот на младата българска държава се завърта около този външнополитически проблем. Започва да се очертава „странен“ парадокс – вътрешно-политическият живот в Княжеството все повече се оказва в пряка връзка с импулсите, които идват от руското дипломатическо агентство. То се превръща в реален център на власт – при това с явната претенция да доминира всички останали центрове. И когато през 1886 г. „българският княз бил свален от престола от противниците си – не без съдействието на агентите на царското правителство“ (както деликатно се изразява съветският автор М. Хвостов в История на дипломацията, т. 2, С., 1965), българският политически живот се поляризира кардинално: русофили и русофоби. И за един дълъг период проблемът за външнополитическата ориентация на България обсебва политическия живот в цялост. Русофилските буржоазни партии ще изчезнат едва след революцията в Русия. Но за нещастие, тесносоциалистическата партия, която от създаването си през 1891 г. приема и изповядва оценката на Енгелс за руския царизъм като „авангард на европейската реакция“, след 1917 г. запълва появилия се русофилски вакуум. И това, което е по-страшното – приема и вътрешнополитическия арсенал на русофилските партии. Ако през 1886 – 1889 г. в България избухват „русофилски“ бунтове (в това число и военни), през 1923 г. българските комунисти запалват пожара на Септемврийското въстание – отново по заповед на Москва. Но този път не от Азиатския департамент, а от Изпълнителния комитет на Коминтерна.

Годината 1886 се оказва кризисна за българо-руските отношения. За кратко време след абдикацията на Батенберг през август 1886 г. натрупалите се пукнатини в българо-руските отношения се разширяват до конфликт, завършил със скъсване на дипломатическите отношения между освободители и освободени. Между малкото българско княжество и могъщата северна империя се започва неравна битка. За българите тя е борба за запазване на българската политическа независимост. На кого можеха да се опрат те в тази си борба?

Руско-турската война от 1877 – 1878, Сан-Стефанският мирен договор и главно Берлинският конгрес създават един стереотип на възприемане на света от страна на българина, който ще си позволя условно да нарека „берлински“. Същността му е в това, че наложи в българското масово съзнание трайното разделение, поляризацията на света на „приятели“ и „врагове“ на българския народ. Единствената велика сила, която в този момент се представя като приятел на българската нация е Русия. За масовото съзнание „дипломатическата механика“, с която Русия стига до войната и до Сан-Стефанския договор – споразуменията с Австро-Унгария в Райхщад и Будапеща, а преди Берлинския конгрес и предварителните договорености с Англия, по силата на които Русия сама се отказва от Сан-Стефанския договор – дълго остават тайна. Запомня се само това, че Русия „освобождава“ България, а Западът я разкъсва в Берлин – безмилостно и жестоко. И политическият съюз, който българите търсят с Русия, прераства в емоционален. „Русофилството“ става черта от българския национален характер. Основанията за това са се раждали в продължение на цял век, укрепвали са с всяка война на Русия с Турция, с всяко стъпване на руския войник на българска земя. Така стигат до свободата и съседните балкански народи – сърби, гърци, румънци. И преди да повярва в себе си, в своите собствени сили и възможности, възраждащата се българска нация в масовите си измерения повярва в „Дядо Иван“. Поведението на западните велики сили на Берлинския конгрес дотолкова укрепва в съзнанието на обикновения българин представата, че българският народ може да разчита само на Русия, че през 1886 г., по време на българо – руския разрив, селяните от Кутловица – в знак на несъгласие с официалната русофобска политика на правителството и на робска признателност към Русия – избират руския цар за народен представител!

За разлика от „русофилския комплекс“ на масата от нацията, българската интелигенция гледа на Русия и на руската източна политика с дълбоко подозрение. Идеолозите на българската национална революция Каравелов, Левски и Ботев проповядват, че който ни освободи ще направи това, за да ни пороби отново на свой ред. Стефан Стамболов нарича руския цар „руското животно“ и само няколко месеца след като пристига в Русия пише до свой приятел, че Русия е страшен, могъщ враг, от който трябва да се пазим. А преди тях патриархът на българската национална революция Раковски написва брошура, в която остро осъжда руската политика по отношение на българите.

За съжаление българската национална революция има само един път: търсенето на могъщ политически съюзник. През целия XIX век българите се взират в политиката на великите сили и търсят възможности за освобождението на отечеството си. Но доколкото Русия е единствената от великите сили, която има интерес от разпадането на турската империя, дотолкова българите са принудени да потиснат всичките си страхове от завоевателните й стремежи и да потърсят нейната помощ. Друга алтернатива просто няма.

В Берлин западните сили, страхувайки се, че една голяма България, каквато е Сан-Стефанска, ще се превърне в предмостие на Русия към Цариград и Проливите, разпокъсват българската нация. Последвалите събития показват, че опасенията на западните велики сили са неоснователни.

Времето след Съединението на Княжество България и Източна Румелия дава един изключително важен урок по „международни отношения“: и на българите, и на Запада. На 6-ти септември, когато се провъзгласява Съединението на Княжество България и Източна Румелия, никой не се съмнява, че този акт е дело на руската дипломация. Но много скоро става ясно, че Съединението е чисто българско дело, извършено не само без Русия, но в известна степен и срещу Русия. Страхувайки се, че Съединението ще укрепи Батенберг, който вече е обявен за неудобен и нежелан от Русия, „Освободителката“, създателката на Сан-Стефанска България“ настоява за възстановяване на статуквото. Англия пък (чийто премиер Биконсфилд, завръщайки се от Берлин, самодоволно беше завил в камарата на лордовете: „Ние върнахме на султана 30000 кв. мили най-плодородна земя, населена с най-трудолюбивите жители…“) застава зад каузата на Съединението и попречва на възстановяването на статуквото. (Точно така, както трийсетина години по-рано се беше обявила против съединението на Дунавските княжества Влашко и Молдова – просто защото Русия го беше подкрепила.)

Съдбата на Съединението доказа на българите, че отношението на Запада към България се определя не от някаква априорна и ‚патологична „ омраза към тях, а от противопоставянето между великите сили. Този прецедент оставя трайни следи в българската външнополитическа практика. Българската политика се опитва да се движи по него всеки път, когато това е възможно. За съжаление, това рядко се оказва възможно.

Но в периода след Съединението и особено през 1886 – 1887 г. българите извличат още един важен извод. Този извод се отнася до „лимитирането“ на надеждите, които българите могат да възлагат на Запада. В неравната битка срещу Русия българските политици разбират, че подкрепата на западните сили няма да се простре по-далеч от дипломатическата маса, което не винаги се оказва достатъчно. В момент, когато във Варна и в Бургас има руски военни параходи, когато генерал Каулбарс, извънреден пратеник на руския цар се разхожда из България, за да запознае българите с „волята на императора“ и явно агитира към бунт и неподчинение на законната власт, когато самият император се изкушава от мисълта да окупира България и заявява на своя министър: „Пашлю бригаду“, най-многото, което западните дипломати си позволяват, е да съветват българите към отстъпчивост, за да не се дразни и предизвиква Русия. А Бисмарк дори цинично заявява, че Германия не се интересува от „крадците на овце от Долния Дунав“. Западът работи не за да помага на българите, а за да нанася вреда на Русия.

Затова, дистанцирайки се от руската опека, българската политика се опитва да балансира между великите сили, като използва неразрешимите им противоречия. И може да се каже, че от 1886 до Балканските войни (1912 – 1913г.) това й се удава успешно. Но заслугата не е само българска. В края на XIX и началото на ХХ в. през множество политически компромиси и дипломатически комбинации се извършва прегрупирането на великите сили, довело до изграждането на двете мощни коалиции. Затова малките балкански народи имат повече възможности за относително самостоятелен политически живот през този период. И именно този период е най-доброто време за България: В политическо отношение България се доближава най-плътно до буржоазната демокрация в сравнение с цялата си история; в икономическо – успява да се издигне до първостепенна балканска държава, да демонстрира неочакван икономически ръст; във военно – да изгради най-силната балканска армия, която и двете световни коалиции се стремят да привлекат на своя страна.

Но българите имат един жизненоважен проблем, който чака решение – националното обединение. Една трета от българската нация е още вън от пределите на българската държава. След неуспешния опит за Балкански съюз, след изродилата се в Междусъюзническа Балканска война България трябва да направи своя избор между двете световни коалиции. Останалото е проблем на самия избор: доколко е бил правилен, доколко е бил перспективен, и всъщност, доколко е имало място за избор. И отново се повтаря берлинската покруса. Сега тя носи името Ньойски договор. Българите я наричат „национална катастрофа“.

Военнополитическите съперничества между великите сили на Берлинския конгрес, довели до произволно разкрояване на Балканския полуостров, всъщност го превръщат в „барутен погреб“. Един несправедлив договор винаги става основа на нови конфликти. И „берлинското буре“ се възпламенява всеки път, когато от търканията на европейските сили се появи искра. В периодите на мирно съществуване на континента съперничествата между великите сили тровят балканския политически климат, предизвикват вътрешнодържавни кризи или подтикват регионални междудържавни конфликти. Балканите освен като барутен погреб, се прославят и като нечист заден двор на Европа, като огнище на нездрав и неизлечим национализъм, като нещо, от което Европа се срамува. Вината за това падна върху балканските народи…

СТО ГОДИНИ ПО-КЪСНО

И при най-бегъл сравнителен поглед на процесите на промяна в страните от Източна Европа прави впечатление, че за България проблемът за отношението към СССР и за промяната във външнополитическата ориентация на България остава някак в сянка, някак встрани от важните проблеми, по които кръстосват топлийки (пардон, шпаги) основните политически сили. Близо половин век съветската военна мощ е единствената гаранция за съществуването на нелепия социалистически експеримент. Както през миналия век Русия е жандарм на европейската реакция, така и след Втората световна война всички опити на някоя от източноевропейските страни да „дерайлира“ от коловозите на системата, са обречени на неминуем провал – изправени пред дулата на руските танкове. Затова социализъм и съветизъм (респективно антисоциализъм и антисъветизъм) са политически понятия, които с основание често се ползват като синоними. И затова в другите страни на Източна Европа промяната на системата има като предварително условия политическата еманципация от Москва. В България обаче българо-съветските отношения са сфера, която и БСП, и опозицията негласно признават за „деликатна“: в икономически, във военно-политически, дори и в национално-психологически план; като минало и като бъдеще; като илюзорна свобода за избор и практическа предрешеност на този избор …

През 1894 г. най-големият политик на България, Стефан Стамболов, чиято държавническа дейност еманципира българската политика от Русия, предупреждава наследниците си на държавното кормило, че ако още веднъж храбрият руски солдат мине Дунава, то този път русите ще знаят много по-добре какво да направят. Петдесет години по-късно това наистина стана. Червената армия обяви войни на България и навлезе в нейната територия. Опитите на Стойчо Мушанов да преговаря в Кайро със западните сили бяха напразни. „Тримата големи“ вече си бяха поделили света.

Влизайки в България, русите наистина знаеха „какво трябва да правят“. И този път те можеха да го правят, необезпокоявани от никого. Съветска Русия, „спасителката на ценностите на цивилизацията“ от Хитлер и хитлеризма, постъпи така, както и императорска Русия.

През 1878 г. Русия освобождава България за първи път. През 1879 г. руските представители създават първия вариант на Търновската конституция, а руският император разрешава нейното по-нататъшно либерализиране от Учредителното събрание. Търновската конституция никога не се превърна в норма на българския политически живот и за това определена вина имат и нейните създатели – русите. И за характера на създанието си, и за по-нататъшното си отношение към него. На практика Българската конституция има първоначално най-важния си гарант в лицето на руския император.

Но както става често на Изток, промяната на личностите води почти винаги до коренна промяна на политическата линия. Така след смъртта на Александър II, неговият син, Александър III, санкционира преврата на Батенберг от 1881 г. и суспендирането на Конституцията.

И все пак, макар и вечно нарушавана, Търновската конституция се превърна в цел на българския политически живот, в ориентир за оценката на българския характер: в един „формулиран политически идеал“.

По някаква странна игра на случайността обаче през 1879 г., когато се ражда Търновската конституция, се ражда и Йосиф Висарионович Сталин. Именно този Сталин, който след 1944 г. с помощта на своите български оръдия не само че унищожи Търновската конституция, но и отне на българския народ всяка лична, гражданска и политическа свобода. И именно тогава, в първите няколко години след влизането на съветските войски в България, българското политическо време започна да пулсира с чужд пулс – изцяло и за дълго!

В началото на 80-те години силно напредналият процес на застаряване на политическия елит в СССР започна да дава реални плодове. За няколко години светът видя толкова различни съветски ръководители, колкото не беше видял за цялата 70-годишна история на СССР. С идването на Горбачов на власт в СССР започна процес на „преустройство“, а оттам и в цяла Източна Европа. Тогава Живков и управляващата КП се опитваха всячески да му попречат да се пренесе в България.

Трудно се забравя например циничната клоунада, която изпълни Живков на конгреса на профсъюзите през 1987 г.: „да се снижим, да залегнем, да изчакаме“. Да, Живков почти четири години чакаше. Какво чакаше? Чакаше победата на реакцията в СССР. Той не я дочака, но и сега, струва ми се, няма никакви гаранции, че ние няма да я дочакаме, че при една победа на реакционните сталинистки сили в СССР, България ще бъде пощадена от реставрацията на старото?

Казват, че последните 24 часа преди 10 ноември руският посланик у нас, Виктор Шарапов, прекарал в Бояна. Всъщност, за никого не е тайна, че главната буква на обикновения ноемврийски ден бе поставена в Москва. И това не беше прецедент, а проява на стара практика. Прецедентна е само посоката: този път руското вмешателство е в посоката на възможна демократизация. И защото изключението само потвърждава правилото, може би сега е моментът да се направи опит за политическата еманципация на българската държава от Москва. Защото ако някой има право да се бърка в нашите „къщни“ работи, то този някой може да упражни правото си и за добро, и за зло.

Но, както вече отбелязах, отношенията със СССР са деликатна тема, до която избягват да се докосват и БСП, и опозицията. Причини за това има много: и икономически, и военно-политически, и национално-психологически, и чисто „кадрови“.

На първо място пред България в момента изпъкват неразрешими икономически проблеми. Икономиката на „социалистическа“ България систематично е изграждана единствено върху руското суровинно и технологично благоволение. Позицията на Западна Европа по отношение отпускането на икономическа помощ за България отново поставя страната пред липсата на икономическа (а от тук и на външнополитическа) алтернатива, принуждавайки я да се обърне отново към „голямата братска страна“. Икономическата криза затяга омагьосания си кръг около България: Западът поставя като условие за евентуалната си помощ „реалната промяна“; изправени пред проблема за физическото оцеляване, ние отново сме принудени да се равняваме в промяната с колебливия и несигурен ход на процесите в СССР. Окончателното скъсване на България с комунизма, както и за другите страни на Източна Европа, поставя предварителното условие за политическа еманципация от Москва.

След това, в момента България е изправена пред сложен етнически проблем. Политиката на комунистическия режим спрямо турското малцинство в България ни завеща като добавка към икономическата разруха и сложен външно-политически проблем. Защо и на кого беше необходимо повдигането на българо-турски конфликт? Тогава изглеждаше, че това е старата и изпитана практика да се отсрочват вътрешнополитическите проблеми, като се преобразуват във външнополитически. Изглеждаше, че режимът на Живков прибягва до националния проблем, за да удължи дните си. Но на практика българо-турският етнически конфликт се оказа още един, при това много съществен аргумент за оставането на България в съветската политическа орбита. Една сериозна пречка по пътя на България към изживяващата вече междунационалните противоречия и конфликти Европа.

Проблемът за промяната, за нейната сила и посока има и чисто „кадрови“ измерения. При половин вековното господство на Москва в София днес е много трудно да се определи докъде всъщност стигат „ръцете“ на съветските специални служби. И струва ми се, че историята с досиетата има и този втори, същностен план – но никой не посмя да го назове гласно. Защото за какви български тайни служби може да се говори при един режим, който няколкократно е правил опити за юридическо присъединяване на Българи към СССР?

* * *

Създава се абсурдна ситуация: един регион от Европа, който винаги е бил кръстопът на военно-стратегически, политически и икономически интереси, място на остри съперничества, в момента не интересува никого. Ситуацията е абсурдна, защото историята недвусмислено доказва, че политическата карта на света не търпи вакуум, не понася бели полета.

Всъщност бели полета няма. Във всеки случай България не е такава. Но имаше Малта. И е трудно да се допусне, че между Малта и Ялта е възможно да има такава голяма разлика. Трудно е да се допусне, че Горбачов, една оспорвана и далеч не твърдо укрепена в СССР политическа личност, може да унищожи вековни и довчерашни стремежи на Русия. Политиката на великите сили има своя логика и свои закони. Хуманизирането им е само цел, само движение, но в никакъв случай още не може да се приеме за резултат.

И ни остава само едното желание за промяна: промяна, залутана из сложния контекст на голямата политика. И един въпрос без отговор: накъде? И една протегната ръка… И един носталгичен поглед към Запада, към който навярно пак няма да тръгнем.

Всъщност, дали там някой ни чака?

Януари, 1991