Наскоро излязоха поредните данни, че България продължава да се смалява и да старее. Вече сме 7 милиона, а само за една година населението намалява с още 0.7%, докато продължителността на живота не помръдва. Хората над 65 години са вече 1.43 милиона, или всеки пети. През 2018 година са родени едва 62.1 хиляди деца, което с цели 2.7% по-малко от 2017-та. Публична тайна е и динамичната промяна на етническата структура на новите поколения, което има сериозни последствия, макар политическата коректност да продължава да затруднява този разговор. В резултат на тези процеси, непрестанно се увеличава и средната възраст на хората в страната – от 40.4 години през 2001 година до 43.8 през изминалата. Въпреки непрестанното увеличение на възрастта на пенсиониране продължава да намалява броя на хората в трудоспособна възраст. Само за 2018-та, те са намалели с почти 48 хиляди души и са вече около 4.2 милиона души. Като цяло, тези данни не са никаква новина. Може би и затова повечето медии и хора дори не им обърнаха внимание. Те преминаха по-скоро телеграфно през публичното пространство, като сбит преразказ на данни.
Изключително трудно е да се намерят аргументи за тезата, че продължаващото намаляване на българската нация скоро ще бъде преустановено. Все пак, през последните години се появиха някои основания за сдържан оптимизъм. Продължава да нараства нивото на доходи на хората в страната. Само за последните 4-5 години сме свидетели на годишно средно нарастване от около 8-9%. Погледнато иначе, това е почти 50%-ов скок в средните доходи само за 7-8 години. Няма съмнение, че това ускорено догонване поне малко „затваря ножицата“ в заплащането и кара мнозина да се замислят дали емиграцията си заслужава и при какви условия. Вече наблюдаваме цели силно догонващи сектори, които дори изпитват затруднения на пазара на труда – ИТ, автомобилостроене, някои услуги и т.н. В последно време се появиха и различни социологически проучвания, които подсказват намаление в броя на желаещите да напускат страната. Вярно е, че някои от тях бяха с неясна методология, но се увеличава усещането за някакво обръщане на тенденции. Инвестициите в страната намаляват през последните години, но засега недостигът на човешки ресурс вдига доходите, макар доста икономисти да обръщат внимание на отсъствието на скок в производителността.
Дори на този фон обаче, аргументите в обратна посока остават все така много и валидни. Икономическите разлики с повечето страни на традиционна емиграция остават. Хората имат работещи приемни и поддържащи мрежи от сънародници и съграждани в местата на емиграция, което улеснява процеса и го прави не толкова рисков. Остава голямата разлика в социалните плащания между България и западните общества, което е от съществена важност за големи групи хора. Мнозина напускат и заради все така неработещи публични системи и услуги в страната, най-вече здравеопазване и образование, което значително повишава рисковете при оставане. В по-културен аспект, България загуби посока за развитие и е заседнала в политическо дребнотемие и безпътица, в което проблемите не се решават, а просто се отлагат. Мнозина напускат и по чисто културни причини, поради доминацията в политическия и стопански живот на полукриминални фигури, които отнемат всякакво усещане за бъдеще и добри перспективи. Всичко това не се променя, а без подобно дълбинно преобръщане на средата, културата и перспективите за бъдещето свиването на нацията просто няма как да бъде спряно.
Политическото вайкане по демографските проблеми продължава да бъде съпътствано от няколко очевидно неработещи идеи за справянето с тях. За нашите политици има само един начин за справяне – внос на етнически българи от Украйна, Молдова и северна Македония. Това се повтаря от години, независимо, че всички опити ясно показват колко неработещо е това. Повечето от тях просто взимат новите си паспорти и потеглят на Запад. За друга имиграция няма да чуете, защото тя е забранена политически. Туристическият бранш едва отвори дума и бе нахокан, е, разрешиха им да вкарват ограничен брой хора от околните държави на сезонен принцип. Още по-трудно е да оправиш публичните системи, да оправиш здравеопазването, да промениш образователната система, за да излезе от мисловната си клетка от 19-ти век. Много по-трудно е да върнеш усещането на хората, че си заслужава да планират бъдещето си тук, да оставят децата си по тези земи. Точно затова нашата демографска агония ще продължи.
