Една преводачка ми каза, че никога не превежда думата читалище. Да преведеш читалище като културен център е същото, като да преведеш попара като закуска. Читалището е нещо само българско и трябва да си върви с българското название, според нея. Като си спомня колко беше убедителна, винаги се ядосвам защо не я попитах дали трябва да се превежда думата будител. И как. О, щеше сигурно да каже, трябва да се превежда, само че от български на български. Тя е истинска патриотка, тази преводачка. От тези, които не стават членове на патриотични партии.
Според най-разпространената дефиниция Добри Желязков е извън списъка на будителите. Нито е просветен, нито революционен деец. По терминологията на днешния ден той е бизнесмен, първият при това. Освен че думата бизнесмен е нелепа за българския език от първата половина на 19 век, всичко останало от живота на Фабрикаджията доста прилича на днешните български нрави. За Добри Желязков от Сливен не е било достатъчно да е предприемчив, трябвали му връзки и протекция. Връзки се намерили в лицето на земляка от Котел Стефан Богориди, човек, който стоял възможно най-близко до султана. А копие от протекцията може да се види и до днес, това е султански ферман, с който Махмуд II освобождава предприемача от данъци, поема част от финансите за устройването на фабрика и осигурява пазар за продукцията. Така от гледната точка на султана Фабрикаджията започва да облича турската армия, а от наша гледна точка – поставя началото на българската индустрия през 1834 година. Какво се случва, когато някой построи огромна (включително и за днешните представи) фабрика, освободен е от данъци и няма грижи с пласирането на продукцията? Завист. И в онези, и в тези времена по нашите ширини това се случва – завист.
Убиват Махмуд II, идва нов султан и съответно в Сливен – нов аянин. А какво се случва, когато се смени правителството и бъде назначен нов областен управител? Метла, лов на вещици, смяна на ваши с наши – това се случва. Завистниците бързо осведомили новия аянин с чии протекции е създадена голямата фабрика (разбирай – чий човек е бил Добри Желязков), заптиетата извели Фабрикаджията извън фабриката и почитаният до вчера от всички предприемач се превърнал в обикновен ограбен човек. Изкушени от сравненията, може би се интересувате – а работниците не стачкували ли? Да, 500-те работници стачкували, искали си управителя. Заплашили ги с уволнение. А Добри Желязков тръгнал да се съди с османската империя, защото имал договор, който новият представител на държавата нарушил. Съдебният процес продължил три години. Три години Фабрикаджията пътувал с кон между Сливен и Цариград, за да присъства на съдебните заседания.
Накрая съдът признал, че договорът наистина е нарушен и в духа на ориенталското лицемерие предложил компенсация: да бъде дадена възможност на Фабрикаджията да построи същата фабрика в Измит. Построил я, дошла Кримската война, а с нея и лоши времена за новата фабрика и той се върнал в Сливен. Много болен. Вцепенен, неподвижен. Легнал в едно легло и не станал от него десет години. Ревматоиден артрит, каза ми един лекар, на когото обясних, че когато повдигали Фабрикаджията за раменете, изправял се направо на пети, не можел да се прегъне. Бил и много беден, изоставен. По това време, през зимата на 1861 година, той пише писмо на Иван Селимински – съгражданин, доктор, учен и почитан човек. За какво ли му пише, мислех си, докато търсех писмото. За болестта си? – Селимински все пак е лекар. За бедността си? – Селимински би могъл да му помогне. За човешката подлост? – Селимински би могъл да го разбере. Ето какво пише:
„…За моето злочастие стана шест годин повече как лежа от ревматика в краката си. Все лежа толкова време на гърба си и се вцепих. Но много ми е жал, като не мога да помогна отечеството си, нито словом, нито делом, като чувам злото състояние на училището.Тука ся улучи едно съдружие от хаирсъзи, дето убирали по пътищата хора, бастисвали по селята къщя, крадели коне и говеда. От Сливен имало до 7 или 8 души касапи и други прости хора, четирима-петима от Ямбол и от селата – всичките безкнижници. Затова трябва много да ся старайми за просвещението. Аз мисля, че от 100 души учени един може да излезе злодеец, а от 100 души неучени може да излязат 50 или 60 лошави. Пак ви ся мола, и на всичките съотечественици, да спомогнете колкото е възможно. Ваш искренний приятел Д. Желязков”
Будител ли е бил Добри Желязков, въпреки че не е нито просветен, нито революционен деец?
За Добри Чинтулов няма съмнение, че е будител. Зет на Фабрикаджията, впрочем. За голям късмет на българското будителство, бил зле възпитан. В резултат на което е създадена най-будителската българска песен. Ето как станало това. Едно обикновено за времето си събиране на българи в дома на Никола Миронович в Одеса среща Васил Априлов с Добри Чинтулов. Априлов е заможен, известен, признат. Добри Чинтулов е беден, млад семинарист. Априлов, почитател на поета славянофил Хомяков, решава да прочете на компанията нашумялото стихотворение „Орел”. И произнася грешно на руски още първата дума. Бързорекият Чинтулов го поправил. Както сам по-късно пише: „..нали съм роден и отхранен в сиромашка къща, откъде аз тия светски приличия да ги зная, пък и Априлов трябваше да влезе в положението ми – но той, горещ човек, не прощаваше…” Докаченият Априлов хвърлил книжчицата на пода. Домакинът я вдигнал и укорително я подал на Чинтулов: „Чети!” Посраменият младеж започнал да декламира. Ритъмът го залюлял незабравимо, думите на руското стихотворение раждали у него други думи, чувството го завладяло и не го напуснало, докато под влиянието на това чувство и този ритъм не написал свое стихотворение – „Стани, стани, юнак балкански”.
Будителите не са били паметници. Били са хора с обикновени проблеми. Докато Чинтулов събере пари да се върне от Одеса за първата си ваканция в родния Сливен минали 11 години. По пътя попаднал на група сънародници, които спорели дали обикалящото българските земи стихотворение „Китка от Балкана” е написано с политическа цел или не. Без да им казва, че той е авторът на стихотворението, Чинтулов започнал да разяснява мисълта на автора. Но те го пресекли: „Ти си още млад и не разбираш от тия работи”. Като приближил Сливен, попаднал на разбойници, които претърсили дисагите, намерили там само тетрадки и учебници и го пребили, като крещели „Какви са тия непотребни книжа.” Сред тях бил и текстът на „Къде си вярна, ти, любов народна”. Будителството общо взето е било ненужно, непрактично, будело е недоумение.
Чинтулов също едва изгазвал завистта – получавал две заплати за учител в Сливен, една от общината и друга от заможни сливналии в Браила. За четири години избягал от завистниците в Ямбол. Гонел го и страх. Докато се оплаквал на местния поп от завистта, сближили се. Поп Станчо му поискал заем 5 000 гроша. Но забравил да ги върне. Чинтулов решил да му напомни, попът казал, че ако даскала не забрави за заема, ще отиде направо при турците да им каже какви песни пише. Чинтулов се прибрал ужасен и изгорил всичките си ръкописи. Част от песните му и до днес са с недоказано авторство. После загубил жена си, сина си, но пък дочакал свободата.
Тогава всъщност дошла неговата трагедия. Чинтулов бил пословично честен, безкористен човек. До болка, до оттегляне от живота. Няколко години след Освобождението се разшумяло, че е откраднат един вагон от голяма доставка на сукно за шинели. Разказват, че Чинтулов запалил кандилото у дома си, паднал на колене и казал: „Боже, аз не съм желал такава свобода за народа си. Това ли се борихме да доживеем – българин българска държава да обира? По-добре да съм умрял, та да не виждах колко скоро охолността изврати кроткия ни народ.” И се оттеглил от всичко, докато издъхнал сам, беден, ослепял, нещастен.
Историите на българските будители са изпълнени с бедност, завист, подлост, предателства, болести, падения. В историите на българските будители май само паметниците им са щастливи.
Има и нещо друго, което отличава българските будители от духовните водачи на всеки друг народ. И че точно затова е толкова трудно да се преведе думата будител. Нашите будители от обич към българския род са казали най-лошите неща за него. Никакви български външни и вътрешни врагове не са казвали за българския народ толкова критични неща, колкото тези, които са обрекли живота си на него. Този риск са поели – да ни осветят тъмните страни. Това е което или наистина не знаем, или се правим, че не знаем, когато поднасяме венци пред паметниците им и четем патетични слова. Истинският Ден на будителите ще бъде не да почитаме, а да четем.
Например това: „Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга – лудо нехайство, па – и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобряване както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?” Това е Христо Г. Данов – само малка част от огромното самопознание, което сме затиснали с паметни плочи.
