В някакъв сръбски филм героят се мъчеше да си обясни националните тегоби така: „А може би цялата работа тръгва оттам, че нашият църковен календар се движи две седмици след другите. При другите Коледата си е отишла, при нас още не е дошла. Излиза, че ние се молим на господ, но той няма как да ни чуе, защото вече си е заминал. Разминаваме се с господа ние, приказваме му, ама той не ни чува.“
Беше тъжна комедия или весела драма, каквито са обикновено сръбските филми, както и животът по тия географски ширини. Сетих се за този филм и тази сутрин, когато – както всяка сутрин – някой беше публикувал в интернетния мегдан новина за поредна българска глупотевина и беше отправил призив към господ да се погрижи за вересиите си. „Господи, прибери си вересиите!“, пишеше над новината за някакво си недоумяващо ново назначение, което бе оставило човека без думи, та прибягваше към популярната българска молитва. Колкото повече я пишем и казваме, толкова повече ни се налага да я пишем и казваме. Да не би пък грешката да е в молитвата, попитах се и аз като съседа сърбин, както правим по тези земи – сещаме се за бога, само когато търсим някой да ни е виновен.
Нямам експертиза за правене на разбор на молитви, но вересия знам какво е. Виждала съм и тефтер, в който селски магазинер си води списък на вересии, мервала съм и набучен на пирон лист в дюкяна с имената на заплеснати длъжници с отнето право за бъдеща вересия. Вересията е кредит, заем. Той трябва да се връща. Да ти го даде някой е знак за доверие, че ще го върнеш. Ако не го върнеш, следва наказание. Хм, точно пък глупаци ли раздава господ на кредит, та го молим да си ги прибере?
Така и така това четиво взе да клони към мистериозното, да взема да продължа. Мистериите на съвпаденията взеха често да ни спохождат напоследък, снощи си мислех за шегата на синхроничността, че на референдума му липсват 12 000 гласа, а на правителството 12 000 машини за гласуване, но да не се отклоняваме. Малко по-нататък в онази социалната мрежа, която ние ползваме нещо като църква за отправяне на социалните си молитви, имаше информация, че български ученик решил математическа задача на 2 000 години. Не се учудих. Нашите математичета смайват света, едно даже беше решило някакви трудни задачи наум, печелим медали по световни олимпиади, та какво чудно, че едно българче видяло сметката на задача на двайсет века.
Това, което ме учуди обаче бе, че двама приятели, които работят в американски университет, през лятната си ваканция в България също работят. Математици са. Не им се работи през лятото, не го правят за пари, но се налагало да се спасява български университет, в който преподавателите не достигат. Няма достатъчно математици за преподаватели в България. И затова тези приятели четат по скоростен курс лекции и провеждат изпити, за да помогнат на този университет (по-скоро негов клон извън София) да продължи да съществува.
Като се сетих за тях, цялата мистериозност с божиите вересии се подреди доста реалистично. Дядо Боже ни е дал на кредит тези двама прекрасни математици, моите приятели. Ние, българите, трябваше да върнем тази божия вересия, като им осигурим нормални условия да бъдат преподаватели на онези малки талантливи математици тук, в България. Обаче ние, българите не им осигурихме такива условия и те бяха принудени да заминат за САЩ, където имат прекрасни условия като преподаватели денем, а на вечерната трапеза не им липсва нищо, освен най-многото – българските аромати и вкусове.
Значи господ все пак си беше прибрал вересиите – дал ни бе на кредит, на доверие, тези можещи хора и като е видял, че не можем да се отплатим за този дар с каквото той заслужава, си ги беше прибрал от нас и пратил в САЩ. А тези малки математици, с които се гордеем, че смайват света? И те са ни дадени в заем. Къде ще бъдат след време? В българските университети ли, или там, където са вече по-порасналите български математици? Нали се сещаме, че и тази божия вересия (заем, кредит) ние няма да можем да изплатим и ще ни бъде отнета.
А може би вересията има друг смисъл? Ние даваме вересия (кредит на доверие, както е тръгнала употребата на тази тавтология) на политиците, като гласуваме за тях. Те обаче не ни връщат вересията с работа за нас, а гледат да си уредят техните собствени вересии. И ние трябва да си ги приберем, като им търсим отговорност. Защото политиците са точно като хората от оня списък на пирона в селския дюкян – не са си изплатили вересията към нас.
Ние сме в добра позиция от дюкянджията. Защото плащаме с данъците си заплатите на много хора в много институции да ни свършат работата – да приберат вересиите ни от хора, на които сме ги раздали. И да ги накажат, ако са злоупотребявали с тях. Дюкянджията може най-много да наеме някой по-як човек да стресне длъжника, ама едва ли ще го направи, защото и най-якият не може да вземе от голия нищо повече от цървулите му. Институциите могат и да вземат, и в затвор да вкарват. Но не го правят, защото ония, които не обичат да връщат заема от народна вересия, са си уредили невръщането й така, че да има и за тях, и за децата им, и за внуците, и за институциите. Е, какво общо има господ тук?!
Букурещ обаче има много общо. Там данъкоплатците си уредиха тези кредитни отношения и сега, когато те отново са застрашени, излязоха да си ги защитят. Не разчитат на господ. Виж на Европейския съюз разчитат, защото той е на тяхна страна. И на наша страна е Европейският съюз, като ни критикува за съдебната система, ама ние много не обичаме да ни се месят в дюкяна. Пишем си списъка на длъжниците, изтипосваме го във фейсбук като на пирон, ризата ни се белее, перчемът ни се ветрее. Че и грешна молитва му слагаме: „Господи, прибери си вересиите.“
Той си ги прибира, прибира си ги. Само че ние не си даваме сметка, че си ги прибира с огромни лихви. Бъдещето на България е лихвата.
