Позната психоложка я посъветвала да се бори с тъгата и чувството за безсилие, като на първо място си наложи да не чете правителствени вестници. Доста старомоден съвет, мисля си, кой сега чете вестници?
Проблемът обаче е там, че Ани работи в магазин, чийто собственик отказва да плаща за интернет. И единствената й разтуха и източник на информация са вестниците. Сутрин си купувала по два-три, изчитала ги от начало до край, после пак ги преглеждала – да види дали случайно не е пропуснала нещо. Като бивша коректорка, при това много печена, започнала да се дразни най-вече от правописните грешки. „Гледай – казва и сочи към заглавие в някакъв стар брой: „Владеещ езикЪТ на глухонемите орангутан почина на 39 години“. Нямат ли кьорав коректор?!“
Нямат, а ако имат, наистина ще да е кьорав. Разказвам й вица, че в тия вестници на сто журналисти били оставили само по един, който не е кьорав, за да им диктува какво да пишат. Тя обаче се разплаква, не й издържат нервите. Освен това през последните две седмици не прочела нито един вестник, но тъгата и чувството за безсилие още не я били напуснали. Пробвала да запълни липсата на вестниците с книги, само дето още повече се депресирала. Не можела да се съсредоточи, това първо. Въпреки че успяла да преполови „Сто години самота“, усетила, че очите й се пълнят със сълзи на този диалог:
„ – Какъв ден е днес?
Аурелиано му отвърна, че е вторник.
– Така си мислех и аз – рече Хосе-Аркадио Буендия. – Но изведнъж разбрах, че продължава да е понеделник, както вчера. Виж небето, виж стените, виж бегониите. И днес е понеделник!“
И на мен, да си призная, ми става много мъчно. Но гледам да я подкрепя: стига с тая самота, казвам й, чети хумористична литература. Предлагам и конкретно заглавие – поредицата „Какви уводни статии бих писал, ако бях главен редактор на правителствен вестник“ от Ярослав Хашек. Първата, доколкото си спомням на момента, е с чудесното заглавие „Навсякъде е хубаво, но най-добре си е у нас“.
После вкъщи проверих и наистина ме ободри, даже още с въведението:
„Неразбрана и незабелязана си остава тази истина. Да се твърди обратното, е един лош навик, който особено в последно време се е наложил в нашата република. Въпреки че не искаме, а и не можем да говорим за абсолютно благоденствие на гражданите в нашата република, необходимо е най-енергично да запушим устата на ония кресльовци, които са загубили уважение към държавното ни устройство и са се разкрещели по целия свят, че у нас било лошо.“
Приготвих книгата и на следващата сутрин направо летя да й я занеса. Но заварвам следната картинка: Ани опънала един брой на правителствен вестник на щанда и чете с усмивка. В очите й забелязвам не сълзи, а искри на оптимизъм. И започва да разказва…
Значи, по света действително е хубаво, но не чак толкова, колкото у нас. Например правата на британците в ЕС щели да бъдат ограничени, а Тръмп заплашил Северна Корея с ответен удар, ако режимът изстреля ракети срещу американския остров Гуам. В Турция пък задържали руски гражданин, планирал да свали самолет на САЩ. Докато в Перу се опасявали, че Венецуела върви към гражданска война, украинските власти обискирали офисите на критични към тях сайт и радиостанция. За сметка на това лидерът на кенийската опозиция съобщил за изборни измами, а в китайската провинция Съчуан имало силно земетресение.
Това хубаво, прекъсвам я, ама кажи как вървят работите тук. И Ани продължава…
До края на мандата на третия кабинет „Борисов“ учителите ще взимат средно чисти 1600 – 1700 лева, а директорите на училища – около 2000 лева. Освен това ще правим обща лотария с Македония. Реколтата от жито е 6 милиона тона, което представлявало рекорд. Можело да се похвалим и с рекорд по непълнолетни родилки. А след като малко по-горе станало дума за тонове, гаранцията на депутата от ГЕРБ Живко Мартинов за онези прословути 4 тона суджук била намалена двойно заради имотното му състояние и цената на пастърмата. КЗК обаче глобила три фирми за фалшиво сирене. В това време президентът не наложил вето на Закона за съдебната власт, с което принципно се съгласил с лесното отстраняване на магистрати. И най-хубавото: премиерът Бойко Борисов лично разпоредил проверка на заведението, което таксувало клиенти с 20 лв. за празен стол. На първа, трета, пета, седма и последна страница има негови снимки…
Вероятно Ани пропусна още куп положителни новини, като например забраната за люпене на семки на територията на пловдивския район „Тракия“. Но по-притеснителното за мен е, че хем забелязвам известен оптимизъм, хем не ми изглежда никак добре.
Става дума как върви търговията, нали сега е продавачка. Лаконична е: „Никак“. Собственикът на магазина даже я обвинил, че носи персонална вина за това. Казал й го директно, макар самият да виждал, че всичко наоколо е разкопано. Точно отпред оправят паветата и минават тежки камиони, а ей там ровят от „Софийска вода“. Безкрайни ремонти, казва отчаяно, безкрайни понеделници. Навсякъде дупки и мъгла от прахоляк.
Спомняме си времената, когато работехме заедно в един всекидневник. Дали не беше същото, каквото е сега? Стигаме до съгласие, че не беше чак толкова хубаво, но все пак… Преди журналистите не пишеха книги за премиера и президента, нямаха възможност да се изявят според „Тържествения комплект“ на Остап. На повечето им се налагаше да се обременяват и с правилата на граматиката, а и властта като че не жънеше успехи всеки ден. Може, разбира се, и да е жънела, но мнозинството журналисти се държаха бетер хашековите кресльовци, които са се разкрещели по целия свят, че у нас било лошо.
Питам Ани дали е казала на психоложката, че терапията засега не дава кой знае какъв резултат. А тя ми обяснява, че онази пак не паднала по гръб. Почнала да й разправя, че е убеден противник на позитивното мислене, а правителствените вестници захранвали населението с фалшив оптимизъм. Дала и примери:
Ако Ани продължава да чете, че е създадена коалиция „Черно море“ между бизнеса и правителството с цел построяването на едноименна магистрала между Бургас и Варна, тя може действително да повярва, че такава някога ще има. А след като още я няма, значи да се предполага, че в бъдеще ще я има, прави Ани пълен глупак. Защо ли? Защото й създава погрешно впечатление и когато Ани след година тръгне да пътува между Бургас и Варна и види, че там липсва магистрала, ще се натъжи и ще се почувства още по-безсилна.
Е, сефте, отбелязвам, а по-добре ли е да си песимист?
По-добре било, защото повечето песимисти имали склонност да преувеличават предизвикателствата, които им предстоят. Затова чертаели в главата си планове как да ги преодолеят. Ако вземем пак примера с магистралата, Ани в качеството си на песимист ще знае, че няма, нито ще има магистрала, а ако е построена наскоро, следователно вече е в шестмесечен ремонт. Така ще намери начин как да стигне от Бургас до Варна, вместо да разчита на коалицията – ще тръгне с каруца, за да не си разбие колата, пеша или с плуване по море.
И най-важното: човек, който мислел положително в резултат на прочетените положителни новини, в един момент се изолирал от реалността и губел способността си да се справя с живота. Вярно, в България той е много хубав, но хубавото не означаво да си създаваме илюзии, че ще става още по-хубаво. Сегашното хубаво било напълно достатъчно, за да бъдем едни жизнерадостни и уверени в бъдещето песимисти…
Иначе човек наистина се напряга, това е неоспоримо. Очакваш ремонтът по булеварда да приключи в срок? Стига бе, отпусни тая клета душа! Мислиш си, че по отношение на Живко Суджука и многобройни други бахури и пастърми ще се въздаде справедливост? Недей така, не се измъчвай с напразни надежди! Вярваш, че като КЗК е глобила три фирми за фалшиво сирене, няма да ядеш гадории с палмово масло? Неспасяем случай си, направо идиот!
Липсват ми аргументи да възразя, кимам в знак на съгласие. И ми става едно хубаво, та хубаво, даже се хващам как не се ядосвам за нищо на връщане у дома. Нито на дупките, нито на маранята, примесена с мъгла от прахоляк, дори от вестниците вече не се дразня…
Но дано само Ани да ги спре и успее да се измъкне от мрежите на позитивната нагласа. Защото тя може и да си въобразява, че четенето на вестници няма нищо общо с тъгата и чувството за безсилие, но не е така, не е. Хайде, веднъж седмично бива, а в кой ден – дори няма значение. Все ще е понеделник и все така хубаво.
