„Видрицата носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айрян, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят.”
Поп Минчо Кънчев от с. Арабаджиево, 1894 г.
Ей такива артисали гозбици ни се предлагат и в момента, омешани в предизборната торба:
Православният архонт, някогашен евродепутат от „Атака“ и (предпоследно) народен представител от Патриотичния фронт Слави Бинев води листа на… Движението за права и свободи. „Движение 21“ на някогашната Татяна Дончева, която Румен Петков обиждаше с репликата „Тишината в спалнята ражда безумия“, се коалира с АБВ. Професионалният антикомунист Евгений Михайлов кацна като канарче в листите на ДОСТ – партията на агент Павел от ДС. Политологът (или по-скоро представящият се за такъв) Антон Тодоров намери пристан в ГЕРБ, нищо че преди четири години издаде епохалния си труд „Шайка – Бойко, Росен, Цецо и другите“. Вторият в листата на десния политически проект „Нова Република“ Божин Божинов в Хасково, който е и кмет на община Тополовград, се оказа, че е давал интервюта от позициите на краен русофил и поддръжник на политиките на Кремъл. А ето и последното попълнение на Реформаторския блок – „Земеделски народен съюз“ на Румен Йончев, който на парламентарните избори през 2014 г. беше в коалиция с Николай Бареков, а след разцепването на групата мина под контрола на сестрата на енергийния бос Христо Ковачки и партията им „Лидер“. Сетне се обедини с БАСТА на бившия депутат от ГЕРБ Емил Димитров под името „Народен съюз“, а по-после стана „центристки“ съюзник на АБВ.
Стигаме и до варненския бизнесмен Веселин Марешки, който го играе борец срещу статуквото, но иначе в не едно свое изказване удря здраво рамо на ГЕРБ. Днес той оглавява „Воля“, но през 2005 г. основа „Национално движение за свобода и демокрация“ и на местните избори се яви в коалиция с РЗС на Яне Янев. Две години по-късно напусна собствената си партия и направи нова – „Либерален алианс“, като отново с Яне се зъбеха на Бойко Борисов. Сетне Янев беше разставил билбордове със закани как ще сваля тирана, но това не му попречи да се издигне до негов съветник…
Имитирайки битка помежду си, и основните съперници на тези избори – ГЕРБ и БСП, като нищо после „ще се разбЕрат като мъже“. Вакханалията на политическата безпринципност вече е стигнала апогея си и мнозина се питат: след като безпроблемно се скача от една партия в друга, и то партии, които го играят идеологически противници, какъв е смисълът изобщо да се произвеждат избори?
Този наглед наивен въпрос са задавали и едни хора преди няколко десетилетия, а когато ги обвинили, че са врагове на демокрацията, един от тях написал: „Демокрацията е състояние на едно напреднало обществено развитие, към което пътят у нас е задръстен от много псевдодемократи и псевдодемократически институти. Нашата борба не е срещу демокрацията, а срещу спекулантите с демокрацията и срещу онова състояние на институтите, при което външната форма служи само за прикритие на отдавна отречени олигархически порядки. Противник на демокрацията не е този, който сочи, а който търпи тия порядки.“
По-нататък същият човек дал и най-точното описание на състоянието, в което днес е изпаднала българската държава:
Олигархията подчинява интересите на мнозинството на интересите на едно нищожно малцинство. Най-важните постове са убежища на посредствеността. Безличието и некадърността прикриват грабежите в задкулисието. Политическите дейци служат на извехтели догми и най-вече на тайните си покровители. Ситуацията е повече от нетърпима, не се вижда никакъв избор. Хората ненавиждат партиите, отвратени са от тях до смърт…
Името на автора е Димо Казасов, а статията му „За демокрацията и за елита“ е публикувана през 1930 г. в списание „Звено“. Отговорът на въпроса му какво тогава да се прави с тези „събирателни дружества за експлоатация на властта“ идва четири години по-късно, под формата на преврат. Като основател на „Звено“ самият Казасов активно се включва в свалянето на Народния блок и в създаването на нов политически модел. Манифестът до народа, разлепен на 19 май 1934 г., добре обяснява защо се стига дотук:
„Досегашната партийна политическа система окончателно се провали. Пълното разложение на партиите дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство. Последният изход от това състояние е днешната гавра на партийните хора с народ и държава. Това състояние не позволява да се създаде една стабилна и творческа власт. Всичко това наложи партийната власт да бъде заменена с непартийна – национална власт.“
В резултат Народното събрание е разпуснато. Следва забрана на партиите и конфискация на имуществото им в полза на държавата. Назначено е служебно правителство. Законодателството се упражнява от Министерския съвет, който разглежда законопроектите и ги представя на царя за утвърждаване. По този начин до 1939 г. работят шест безпартийни кабинета. И в интерес на истината успяват да постигнат забележителен икономически растеж…
Такива идеи и днес набират популярност, защото са привлекателно прости. Ясно, точно и конкретно сочат виновника за колективното ни нещастие, както и средството, което ще ни позволи да се освободим от него. Като „не им гласуваме“ обаче, не си решаваме проблема, понеже той не е в наличието на партии, а в това, че настоящите не са такива. Ако „нормалните“ политически организации защитават общи интереси и идеи, доминиращият интерес на тукашните котерии е употребата на властта. Тъкмо по тази причина те си приличат като еднояйчни близнаци и затова е толкова лесно хората, хранещи се от политика, да преминават от партия в партия и да създават нови партии. Нещо повече, големият недостатък на плуралистичната партийна система у нас е в това, че съществува една-единствена партия, разделена на множество уж враждуващи помежду си фракции, които се занимават преди всичко с политически бизнес, а конкуренцията се води основно за преразпределяне на облагите от властта.
Предстоящите „избори“ по същество показват, че казанът с „алтернативи” вече е изгребан до дъно, а всичко, което е къкрило в него, е изсърбано до последната капка. Вече няма място за илюзии – поне това е ясно. Нямаме какво да губим освен несигурността, липсата на перспектива и живеенето от вчера за днес, в резултат на което гневът от тази нетърпима ситуация все някога ще бъде насочен не срещу комрометиран политик или партия, а към самия ред, създаващ и легитимиращ тези политици и партии…
Не, не вещая мрачни антидемократични сценарии. А и за радост на т.нар. политици, т.нар. избиратели засега нямат представа как точно да им се опрат. Поредната партида паднали маски обаче разтегля до скъсване дори свръхеластичните граници на българското търпение и не е зле тези самозабравили се видрици да го имат наум. Въпреки че статуквото не изглежда паникьосано, дори напротив, ще дойде ден да си спомни думите на онзи епирски цар отпреди 2300 години: „Още една такава победа – и ние сме загубени.”
