Хубаво го каза евродепутатът Радан Кънев при евродебатите за върховенството на закона и ситуацията в България. Или по-точно написа, след като ЕНП, от чиято група се явява, реши да не му даде думата. Започвайки с това, че „проблемът е прост, но също така е много сериозен: мафията е превзела съдебната власт и медиите в държава членка“, Кънев стигна до извода, че „да отричате истината, не е избор, бездействието също не е, когато върховенството на закона бива потъпквано в европейска държава“. И няма как да се възрази, особено на думите му, че „това не е избор, това е съучастие“.
Като стана дума за съучастие обаче, не мога да спестя един доста неприятен спомен. Беше януари 2014-а и т. нар. Реформаторски блок покани ГЕРБ на разговори за общи действия срещу кабинета „Орешарски“. Вярно, за благоприличие поканата беше опакована като съвместна работа с „всяка една политическа, обществена, гражданска, синдикална, неправителствена, работодателска организация, която е декларирала, че за тях оставката не търпи отлагане“, но самото признание, че партията на Бойко Борисов е „част от тази палитра“, вече зачеркна претенциите на реформаторите да бъдат нейна алтернатива. Още повече да се превърнат в такава, доколкото уверенията им, че са за правила, морал и разкъсване на симбиозата между бизнес, престъпност и власт олекнаха в мига, в който официално припознаха ГЕРБ за свой съюзник.
Седемте (впоследствие сведени до пет) партии в РБ увъртаха шест месеца за отношението си към бившите управляващи, въпреки че по презупция се явяваха основен техен конкурент. А очакванията към тях тогава бяха коренно различни. Като вкупом изпаднали от парламента на изборите през май 2013 г., те първо трябваше да си отговорят на въпроса „Къде сбъркахме?“, т.е. защо избирателите не ги възприеха като същинска алтернатива на „дясната“ ГЕРБ, а сетне трябваше да седнат и сериозно да помислят как могат да поправят грешките си. Да започнат примерно оттам по какви причини хората още си харесваха ГЕРБ, та ГЕРБ отново спечели най-много гласове, и да продължат с търсенето на обяснения какво пък не й харесаха чак толкова на ГЕРБ, за да предложат самите реформатори алтернативни решения. В крайна сметка това се предполагаше и от амбициозното наименование „Реформаторски блок“, иначе казано политическо обединение, което е готово, или поне смята, че е готово, да извърши реформи.
Уви, РБ предпочете да рециклира омръзналите клишета за демафиотизацията и нуждата от честно управление, докато тъкмо честността изискваше да направи критичен анализ на кабинета „Борисов 1“. Блокът беше длъжен, нека повторя, да започне с изясняване на отношението си към ГЕРБ, защото то беше от фундаментално значение за доверието към заявилите се като десни реформатори. За да разсеят съмненията, че целта на упражнението бе да върнат Бойко Борисов на власт, като покрай него успеят да се „намърдат“ и те, партиите в блока бяха длъжни да се дистанцират категорично. Така щяха в зародиш да са пресекли основанията да бъдат заподозрени, че се борят за кариерното си оцеляване и развитие под крилото на своя голям „десен“ брат, а хората, които бяха излезли на улицата преди всичко с искане за почтеност и пречистване на системата от додеялите политически муцуни, щяха да им повярват.
Впрочем първият тревожен сигнал, че подобни очаквания към РБ бяха силно завишени, дойде още в началото на септември 2013 г. Тогава уговореното под сурдинка „техническо взаимодействие“ с ГЕРБ в подкрепа на протестите доведе до обратния резултат – гражданската енергия беше употребена в името на това бившите управляващи да се върнат на власт. Дали го направиха от наивност и водени единствено от желанието да бутнат проблематичното правителство, няма голямо значение – приели да участват в общи действия с ГЕРБ, реформаторите станаха тъкмо съучастници в подмяната на недоволството и свеждането му до средство за политически реванш.
„Ние сме на този пожар, който наричаме протести, а всъщност това е едно национално усилие за сваляне на първото безотговорно мафиотско правителство от 2004 година насам. Ние говорим за класическо мафиотско правителство. Последното такова беше на Беров и последиците от него още ги плащаме. Ние работим от началото във всеки час на протеста и който друг да дойде в помощ е добре дошъл. Нямаме никакви скрупули по този въпрос“…
Цитирам обилно думите на същия Радан Кънев, произнесени преди 7 години, защото от тях се разбра в какво точно се състоеше голямата заблуда на РБ: БСП, ДПС, „Атака“ са зло и олицетворение на „мафията“, а щом който и да е друг, различен от тях, е приветстван като добре дошъл в борбата на реформаторите срещу злото и мафията, значи той е от добрите, не е зло и мафия. Което можеше и да не звучи скандално за човек, който от 2009 г. живее далеч от България, но за свидетелите на „калинките“ и на полицейщината, на натиска върху бизнеса и на рекета, упражняван върху всички останали власти в страната, то си беше най-малкото смущаващо. Да имаш претенциите, че ще налагаш правила и морал, и в същото време да си затваряш очите пред политическа машина за безогледно усвояване и преразпределяне на обществен ресурс, е като да бориш олигархията с помощта на мафията, както каза тогава колегата Иван Бакалов. Всякакви опити да оправдаеш това с текущите обстоятелства, които уж налагат компромис, изглеждаха лицемерно, но още по-глупаво изглеждаше да поставяш условия и да се надяваш, че някой ще ти следва „политиките“, особено когато този някой се казва Бойко Борисов…
А ето го Радан Кънев и на конференцията на ДСБ от март 2016 г., когато РБ вече управляваше с ГЕРБ:
Първо нарече „маловажен въпрос“ оставането на партията в Реформаторския блок, понеже блокът се свеждал до „работните места на двайсетина души на банките на парламента“. Цитат: „Когато създавах блока, аз не търсех работа за себе си, нито възможност за неколцина политически лидери да се конкурират помежду си за кадруване по агенции, за минутка на телевизионния екран, за секунда внимание и къшей благосклонност от министър-председателя. Ако беше за това – по-добре да не бяхме го създавали. Партии и коалиции с подобни цели и подобни „успехи“ дал Бог в излишък на родината ни. И който днес твърди, че Реформаторският блок е успешен политически проект, лъже или себе си, или – по-лошо – хората, които са му дали своето доверие“.
След като каза всичко това обаче, тогавашният лидер на ДСБ настоя да му бъде даден мандат за… оставане в същия този РБ. Цитат: „В сегашния си организационен вид блокът не защити програмата си и не отговори на очакванията на избирателите си. Но дали трябва ние – ДСБ – да го напуснем?“. Отговорът му, разбира се, беше отрицателен, а аргументът – че „само от властови позиции можеш да променяш живота на хората за добро“. Е, „то и за зло пак е така“, призна Кънев, но все пак логиката му беше, че единствено във властта имаш реален ресурс да влияеш при взимането на управленски решения.
Само минути по-късно, а сетне и в телевизионно интервю на следващата сутрин, отново Радан се похвали, че за 3 месеца в опозиция ДСБ е направила повече, отколкото за 13 месеца във властта. Това му изявление обаче влезе в сериозно противоречие с предходното, защото излезе, че партията му е далеч по-ефективна извън управлението. Какво тогава правеше в него, остана загадка, нищо че самият Кънев обяви: „Ако искаме днес, утре или след десетилетие да имаме истинска власт, ние имаме нужда от истинска опозиция, която да дава алтернатива, да сочи пътя напред. Няма по-страшно от констатацията, че властта няма алтернатива. Тогава тя незабавно се развращава“.
Между другото, след като през май 2013 г. Иван Костов подаде оставка заради слабия изборен резултат, тъкмо оглавилият тогава партията Кънев каза и друго: „Получихме оферта от г-н Бойко Борисов, за да участваме в единен десен блок, но ГЕРБ не е алтернатива в българската политика. Позицията ни срещу ГЕРБ е единодушна, тя не е предизвиквала никакви спорове. Няма сговаряне, твърденията за това са немного добросъвестни медийни интерпретации“.
Тези приказки, или по-точно трикове (по лидера на СДС Божидар Лукарски по онова време), не попречиха година по-късно реформаторите да влязат в официална коалиция с ГЕРБ. И, естествено, отново се намери високопарно обяснение за участието във властта – компромис в името на належащите реформи. Радан Кънев даже призна, че е излъгал избирателите си, „когато обещавах, че няма да гласувам за правителство с премиер Бойко Борисов“, но го направил само и само да се жертва за нашето добруване…
И сега той говори/пише против „съучастието“ на Европа?
Забавно е някак, което ме подсеща и за още една неприятна случка, този път от март 2015 г.:
В разгара на снежната блокада в Родопите партийният актив на ДСБ опъна тежки трапези в пловдивския хотел „Санкт Петербург“, собственост на „червения олигарх“ Георги Гергов. За да повдигне още повече градуса на настроението, лидерът Кънев шеговито разказа как навремето се озовал на сбирка на Европейската народна партия. Бил заедно със Светослав Малинов, към днешна дата евродепутат от РБ, и Надежда Михайлова-Нейнски, бивш външен министър в кабинета „Костов“. Тримата се разкъсвали от Хамлетовата дилема дали да се снимат с Цветан Цветанов и „да бъдем псувани“ от съпартийците си, или да се изнижат като мокра връв. „Имаше и трети вариант – ако Цветанов ни намери, какво тогава да правим – да бягаме или да се снимаме с него? Неслучайно се връщам към тази случка, защото само година по-късно между партиите в център и дясно вече има здраво и сериозно партньорство, с уважение и самочувствие“.
След тия думи активът се смя, смя се и гостът на сбирката… Бойко Борисов. А после Борисов избъзика демократите за силна България с аналогична шега: „Днес имах същата дилема, преди да дойда тук. Не знаех дали нямаше да ме набият, затова си взех Румяна Бъчварова да ме пази и да ви вкарва страх“. И десебистите пак много се смяха и ръкопляскаха с надеждата да се харесат на премиера…
Не ми се ще да се съмнявам, че настоящата позиция на евродепутата е неискрена, но честността изисква той да признае, че цената на някогашните закачки е изключително висока. Вероятно от страх, че собственият им проект издишаше, формациите от РБ навремето преляха сили в ГЕРБ и я реанимираха за нов живот, като от самото начало беше съвършено ясно, че с хитрувания няма как да се постигне „нов морал“. И понеже истината не бива да се отрича, както отбелязва Кънев, собствената му невинност за случилото се впоследствие е не просто под въпрос – за такава не може и да се говори, още повече да се говори сериозно. Сума ти години бяха пропилени в банални констатации, че „мафията е превзела съдебната власт и медиите в държава членка“, а когато ги повтори бивш съучастник (че и обвинявайки други в съучастие!), вече е крайно нелепо. Много тежък беше компромисът, Радане, и днес няма как да влезеш в ролята на самотния борец за справедливост. Веднъж направил ли си го, над теб вече тегне подозрение, та иди разправяй из Брюксел, че ГЕРБ, с които си управлявал и си се смял с техния главатар, са страшната мафия. И ей за това най-много ме е яд, но някак се опитвам да простя през последните години. Опитвам се, опитвам се, но не ми се получава много-много, защото помня доста. А помни и Борисов, който сега спокойно си рита мачлетата, докато текат някакви си там дебати в ЕП.
Да, носите голяма вина за това самозабравяне, Радане, и е трагикомично да се правиш на малко нещо дисидент – разбираш го, нали? Но най-неприятното е, че думи като „върховенството на закона е потъпкано“ олекват, превръщат се в куха фраза, губят всякакъв смисъл. Затриват се като „реформи“, „принципи“ и прочие алабализми, които към днешна дата предизвикват единствено омерзение, да не кажа и само досада. Поне смях да беше, ама какъв ти тук смях?
