Ако някой някога си е мислил, че България се управлява от публични институции по официално приети от парламента закони, би трябвало отдавна да е разбрал, че това всъщност не е точно така. Даже никак. Строежът на хотелообразна подпорна стена в местността „Алепу е изящен пример не просто за нарушаването на някакви норми (екологични, архитектурни, естетически ) или закони, това вече е събитие отвъд общоприетите представи за престъпление. Това е специален вид административно-урбанистична перверзия . Сякаш някой се опитва да провери границата на абсурда. Или границата, до която може да бъде търпян. На двайсетина метра от морето, на плаж (последния все още девствен), който според Конституцията е изключителна държавна собственост, частна фирма успява „законно“ да придобие терен, върху който строи ваканционно селище под предлог, че всъщност укрепва брега, понеже щял бил евентуално да започне да се свлича, макар че за последните сто, двеста или хиляда години не се е свличал и не само местните, но и хора от цялата страна знаят, че там проблем с брега никога не е имало, но би могъл да се появи тъкмо заради вилното селище, заради което се строи укрепително съоръжение с видими признаци на четириетажен хотел.
Пред този монумент на наглостта и простотията застават овластени държавни служители и съвсем сериозно твърдят, че няма установени нарушения. Това вече не е ситуация, която може да се описва с обичайни за реалния свят думи и понятия, това е нещо ново, абсолютно различно – ново измерение за законност, право, време и пространство. Нова гравитация. Наглостта в този случай напомня за един стар детски виц. „Какво е нахалство?“ „Да бутнеш баба си по стълбите и да я питаш защо тича.“
Това, което е станало на Алепу, е повече от очевидно и няма смисъл да се коментира в детайли. По-интересно е какво точно наднича иззад този фарс. Защото не става дума просто за поредния нелеп и незаконен строеж на неподходящо място. Става дума за социална диагноза, издаваща тежки институционални и общностни дефицити. Дефицит на чест. По цялата верига, в която се е движил проектът – купувач (мераклия), Общински съвет на община Созопол, кмет, инвеститор, проектант, изпълнител, ДНСК, Прокуратура – не се е появил нито един морален праг, който да спре безсрамието. Нито един човек с чувство на професионална чест, който да каже „Не“. Тъй че хотелообразната подпорна стена на Алепу днес стърчи като паметник на безчестието. И тъй като очевидно няма държавна институция, която да защити обществения интерес от наглите попълзновения, за почтения гражданин не остава друго освен да се дистанцира от станалото и онези, които са го направили, като му даде точно име. Предлагам бъдещият комплекс да бъде кръстен вилно селище „Помиярите“. Защото човек, самолишил се от чувство за чест е помияр. Иначе казано – човек, който изправен пред избор между честта и ползата, избира винаги ползата, е помияр. Всички, които по един или друг начин са свързани с простотията на Алепу, са помияри. Децата им ще бъдат деца на помияри, внуците им – внуци на помияри. След табелата „В.с. „Дюни“ може да се постави табела „Към в.с. „Помиярите“.
Жалко е, но се налага да го кажем. Помиярството е диагноза не само за крайморските общини, а за огромна част от българското общество през 30-те години на божем демократичния преход. През тези години най-големият капитал, най-ефективният инструмент за личен просперитет, се оказа безсрамието. Човек можеше да стане всичко – политик, банкер, депутат, министър, президент, председател на ДАНС, каквото си поиска. Най-важното условие беше да не го е срам. И безобразието на Алепу е станало възможно точно заради едно верижно институционално безсрамие. Явно безсрамието вече е издигнато на ново ниво, щом овластени държавни институции отричат очевидното и грижливо години наред са си затваряли очите пред една гротескно арогантна наглост.
Ситуацията носи и друг нюанс. Заредена е с особено послание. Властта чрез пируетите си около строежа на Алепу казва и нещо по-специално на порядъчните български граждани. Казва им: „Вие сте глупаци. Пълни тъпанари, щом сте ни дали възможност да управляваме парите ви, живота ви, любимите ви гледки, мисленето ви и да ви налагаме примитивните си вкусове. Щом веднъж сте приели ролята на глупаците в нашата обща игра, трябва да продължите да я играете. Длъжни сте да бъдете глупави, щом вече сте ни позволили да забогатеем и да ви управляваме, длъжни сте да постоянствате в глупостта си“.
Впрочем актуалните политически скандали около особените финансови отношения между Васил Божков и Бойко Борисов, фриволните изявления на земеделската министърка и куп още детайли от политическия делник на страната носят същото послание. Целият т.нар. демократичен преход като че ли премина под знака на този императив. Големият „милионен“ митинг на „Цариградско шосе“, чиято 30 годишнина наскоро беше припомнена в носталгичен тон като всенароден порив към свободата, се оказа всъщност една бутафория. Същинската трансформация беше друга и стана другаде. Страната беше полазена от пошли и примитивни хора, които успяха да наложат примитивните си вкусове. Особено изразително е това в туризма и то най-вече по Черноморието, но то е отчетливо видимо и в повечето по-големи градове.
Застрояването на някои софийски квартали като „Лозенец“ или „Манастирски ливади“ е пример за клаустрофобична, неприятна за живеене и отблъскваща среда, подчинена на две неща – алчност и простотия. Алчни и много прости хора обяздиха държавата и се възпроизведоха във всички институции на властта. Чрезмерната алчност и простотия са на път да ликвидират очарованието на последните девствени природни места около Синеморец, Карадере, Иракли, след като вече го направиха около Созопол, Несебър и на много други места. Странно е, че тенденцията продължава, въпреки че част от тези инвеститори по емпиричен път (най-глупавия начин) разбраха, че никога няма да си върнат инвестициите при активен туристически сезон от 50 дни в годината. И същите тия хора всяко лято хленчат: „Българи, не ходете в Гърция на тамошния камънак.“
Най-вероятно, след като шумотевицата около скандалната подпорна стена на Алепу попремине, строежът ще бъде довършен, макар и незаконен. Впрочем по документи може и да се окаже законен въпреки очевидната олигофрения на направеното. Това правителство ще падне и ще дойде следващото. На мястото на едни чиновници ще дойдат други и те ще свиват рамене – „Не бяхме ние. Поставени сме пред свършен факт“. И така делото на простотията ще върви напред и ще преуспява. Ние сме малък и прост народ. На моменти и на места – много прост, макар и склонен към ярки тарикатлъци като подпорната стена на Алепу. Обаче, това и друг път съм го казвал във връзка с туристическата индустрия, прост човек лесно настива. Никак не ми се искаше да го припомням, но ето че пак се налага.
За съжаление свободата се оказа опасен звяр. Защото като оставиш простия човек да се развива свободно, той си развива и простотията. И след като я развие достатъчно, опитва да я наложи като норма.
И успява. Факт.
