В 4 часа сутринта на 22 юни пред Паметника на Съветската армия в София се появила рехава групичка с венци и цветя. Венците поставила в подножието на монумента, а с цветята изписала думата „Помним”. След което цял ден бяхме замервани с прессъобщения, от които разбрахме, че…
… За първи път в България се почитала паметта на руските воини, загинали във Втората световна война;
… При това се случило точно в деня и часа, когато започва нападението на Хитлеристка Германия срещу Русия;
… Инициативата била организирана от „Атака“, към която се присъединили представители на обществени организации, Съюзът на ветераните и директорът на Руския културно-информационен център у нас;
… Волен Сидеров бил единственият български политик и лидер на парламентарна група, който „почете паметта на падналите за свободата на Европа от хитлерофашизма“;
… А шефът на Руския културно-информационен център Павел Журавльов благодарил за отбелязването на тази дата с думите: „Радваме се, че в България има хора, които все още помнят тези страници на историята”.
Впоследствие се разбра, че същинският венец на мероприятието представлявало словото на Сидеров, коалиционен партньор на дясноцентристката партия ГЕРБ, при чието трето управление на държавата–членка на ЕС тя имаше честта да бъде председател на Съвета на Европейския съюз. И все още е, въпреки че в последните дни на това председателство въпросният коалиционен партньор заяви: „Когато говорим за тази дата (22 юни – бел.ред.), трябва да кажем задължително, че през цялото време тази военна агресия на Хитлер беше подготвена, финансирана и насочвана от Запада“. Освен че си „затваряше очите” за всички нарушения на Хитлер по международните договори, през 1938 г. същият Запад подари на Хитлер две суверенни държави – Чехословакия и Австрия, добави той. Нещо повече, според Сидеров Западът умишлено насочвал Хитлеристка Германия към Русия, за да бъде тя унищожена, „само че Русия устоя”. А ето и финалните акорди: „Русия защити не само Отечеството си, но спаси и Европа от тъмните сили на хитлеризма. Време е също така да се признае ролята на Сталин като държавник и главнокомандващ за тази победа”.
Тази акция през нощта, или по-точно в ранните часове на деня, щеше да бъде трагикомична, ако всъщност не ставаше дума за вбесяваща провокация. Провокация, далеч по-нагла от среднощно нахлуване в НАТФИЗ, пиянски изстъпления в самолети, замеряне на келнери с тапи, заплахи срещу протестиращи и луксозни почивки в петзвездни парижки хотели и Варадеро. Някак можеше да преглътнем дори факта, че политикът, който имитираше жестовете на Фюрера в предизборните си кампании, от известно време го играе пръв русофил и даже се самонакичи с ордена „Звезда Отечества“. Подмяната на историческата истина обаче би трябвало да предизвика гняв, още повече че върви в комплект с ясно изразена антиевропейска и изобщо антизападна реторика. Като добавим и опитите за реабилитиране на Йосиф Висарионович, няма да е никак учудващо, ако Сидеров вземе, че се появи на закриването на европредседателството ни с фланелка „Сталин – наш рулевой“…
Но най-вбесяващото все пак е друго: всичко това се разиграва пред очите на общественост и институции, които посрещат провокацията с пълно безразличие. И което е по-лошото – не реагират и историците, от които се очаква да развенчаят така удобната за Русия легенда, че е станала невинна жертва на „вероломно нападение“. Ако пък реагират, става дума за двама-трима души, и то в сайтове, които не се четат масово, за разлика от стандартните телеграфни монитори на напълно овладяната българска публичност. Затова е толкова лесно преди всичко младите да бъдат лукаво изманипулирани за историческите факти – по същия начин, по който Уинстън от „1984“ на Оруел пренаписваше миналото.
Впрочем като чиновник в архивния отдел на Министерството на истината задачата на Уинстън беше тъкмо тази – да редактира статиите, които са станали неудобни за „следреволюционното“ политическо статукво. От старите броеве на „Таймс“ той изваждаше личностите, превърнали се в „неличности”, и ги заместваше с нови герои. С пренапечатването на архивите истинските хора постепенно изчезваха, а на тяхно място се появяваха въображаеми образи – като смелчагата Огилви, проявил се в също толкова измислената война между „добрата” Океания и „недобрата” Евразия. В един момент самият Уинстън се обърка кое беше истина и кое – лъжа, наблюдавайки лозунга на Партията:
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
В нашия случай обаче Евразия е добра, а на мястото на героя Огилви в цял ръст се възправя Сталин, комуто трябва да отдадем своята гореща признателност. Или поне така ни се внушава с нахалната забележка, че „помним“, след като години наред паметта ни беше изтривана с идеологическа гума. До степен там не само да се разположи оневиняваща Съветския съюз версия за престъпното му сговаряне с Хитлеристка Германия, ами и злокобният Коба, един от най-жестоките сатрапи в човешката история, да се сдобие с героичен ореол.
Разбира се, за да се помни, е наложително да се припомня, иначе невежеството неминуемо ще се превръща в несъкрушима сила. Ако сте забелязали, точно руснаците много обичат думата „несъкрушим“, но по ирония това прилагателно лепва като ръкавица най-вече по отношение на истината за началото на Втората световна война, което съвсем не се пада на датата 22 юни 1941 г.
За сведение на Сидеров, който всъщност го знае много добре, „войната е мир“. Буквално. ВСВ започва с мирен договор, известен като „Пакта Рибентроп – Молотов“, подписан от външните министри на Германия и СССР на 23 август 1939 г. Именно тогава Йоаким фон Рибентроп и Вячеслав Молотов се договарят двете държави да не се нападат, а ако някоя от тях влезе във война, другата да запази неутралитет. Германия също така се задължава да доставя на СССР индустриално оборудване, технологии и оръжие, а съветската страна – суровини и храни. Пактът за ненападение има и секретна част, в която става дума за подялбата на Европа на сфери на влияние, като е предвидено в „зоната на интереси“ на Съветския съюз да попаднат Литва, Латвия, Естония, Финландия, източната част на Полша и Бесарабия. Стремежът на Москва е да възстанови границите на Руската империя от 1914 г., т.е. преди Първата световна война, а Германия гледа да си подсигури тила от изток.
В резултат на тази договорка Вермахтът се чувства спокоен да нахлуе в Полша само след осем дни, на 1 септември. Но пък Сталин въобще не възнамерява да гледа безучаство, така че на 17 септември съветски войски навлизат в Полша от изток. На 28 септември с териториалната подялба на страната е приключено, което е отбелязано с тържествен съвместен парад в Брест. И понеже това явно не е достатъчно, два месеца по-късно СССР напада Финландия, а през лятото на 1940 г. навлиза и в трите балтийските държави Литва, Латвия и Естония. Територията на Съюза се разширява драстично, когато към нея са присъединени Бесарабия и Северна Буковина.
По повод пакта, който съветските идеолози чак до 1990 г. твърдяха, че служел на мира, са правени задълбочени историографски изследвания, стигащи до един и същ извод: този договор не просто обещава сътрудничество във военната, дипломатическата, икономическата и прочие области, а дефакто е фундамент за подялбата на Европа. Авторитети от ранга на Лорънс Рийс и Норман Дейвис опровергават клишето, че добрият Сталин е воювал с лошия Хитлер, а Дейвис дори нарича пакта „съвършен план за агресия“. Според него Сталин се готви за нападателна, а не за отбранителна война, и именно този факт обяснява изненадата от германското нахлуване на 22 юни 1941 г.
Апропо, още в Полша руското „добро“ се проявява по възможно най-чудовищния начин: след германското нападение милиони поляци тръгват да търсят спасение предимно в Русия. Те не знаят, че след две седмици съветските войски ще ги пресрещнат и „сгащят“ в източната част на страната, нито че след време съветската власт ще ги депортира в Сибир и Централна Азия. Известно е например, че за да се отърват от многочислените бежанци, Сталин и Берия вземат решение да набутат около 1 милион поляци в товарни вагони, които отправят към границата с Иран. Повечето умират от глад и болести, а междувременно полските офицери, които не се дават без бой, са пленени и избити. Случаят с масовия разстрел в Катин е вече доволно нашумял, въпреки че до разпадането на Съветския съюз отново се пробутваше версията, че е бил дело на германците. И на този фон, представете си, миналата година Русия много се обиди на Полша, когато полският външен министър Витолд Ващиковски обяви, че искането страната да опазва паметниците на съветските войски, вместо да ги събаря, е нахално до безобразие…
Румъния, България, а сетне Проливите – такива планове са се въртели в главата на „миролюбивия“ Йосиф Висарионович, което вече не допада на Хитлер, та той задейства плана „Барбароса“. Дотогава обаче всичко си върви по мед и масло, а Рибентроп (по доц. Михаил Дойчев) даже възторжено пише на Фюрера, че сред съветските главатари се чувства както в своята родна, националсоциалистическа среда. Но ето че удря часът „двата въоръжени до зъби тоталитарни хищника да се впускат в битката си за световно господство“, този път вече един срещу друг.
И да бъдем признателни на единия, че ни отървал от другия, за да ни се натресе след няколко години с цялата отвратителност на зловещия си режим?
Това го разправяше и Иво Христов, все още депутат от БСП, когато нарече 80% от българите дебили. Но изказването за дебилите далеч не беше най-скандалното в лекцията, която после самият той изтри от профила си във Фейсбук. Същият този, който е и професор по социология, възхваляваше политиката на Сталин, при когото Русия се самоизхранвала, след като към нефта добавила и зърното. Каза: „Сталин пое страната с дървено рало, а я остави в космическата епоха… Ако не беше сталинският режим, Русия нямаше да победи Хитлер.“ Независимо, че в резултат на глад, колективизация и репресии само в периода 1926 и 1939 г. живота си са загубили между 7 и 13 милиона души, Христов настояваше тъкмо да бъдем абсолютни дебили, за да приемем величието на един сатрап.
Легитимирането на Сталин като герой, на когото дължим свободата си, вече върви с ускорени темпове, а за целта явно не е достатъчно спорадичното запалване на европейски знамена пред Паметника на Съветската армия. Доколкото помня обаче, възхваляването му, както и възхваляването на комунистическия режим изобщо, беше забранено със закон, приет на 26 април 2000 г. Той все още е в сила и е съвсем кратичък – съдържа едва четири члена, но за сметка на това ясно посочва престъпленията, извършени по време на тоталитарния режим. Преди 18 години българските народни представители са гласували единодушно, че комунизмът преднамерено е унищожил традиционните ценности на европейската цивилизация и е нанесъл на обществото ни непоправими морални вреди, поради което всеки опит за неговата реабилитация също представлява престъпление. Отгоре на всичко инициативата да се отбелязва Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим беше на президентите Желю Желев и Петър Стоянов, но заслугата за прокарването й е на Бойко Борисов. Премиерът я „облече” с официално решение на Министерски съвет, което, естествено, не му попречи в интервю за едно списание да каже, че от всички световни лидери най-много се възхищава на Сталин, Хитлер и Мао Дзедун…
И така, ще повторя, в страната ни е в сила закон, който обявява комунизма за престъпен, което ще рече, че ако видим някого с фланелка „Сталин – наш рулевой”, с каквато се разхождаше един младеж на Бузлуджа, трябва мигновено да сезираме прокуратурата. Ще рече още, че ако някой сипе дитирамби за Сталин, спешно следва да попитаме правораздавателните институции по какви причини си затварят очите. Т.нар. гражданско общество пък е длъжно да реагира с изострена морална чувствителност, когато този някой е коалиционен партньор в управлението и си позволява да фалшифицира миналото, защото „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“
| Всъщност с проблема за фалшифицирането като основа на принципа за контрола над действителността Оруел се занимава и в „Бележки за национализма“ (май, 1945 г.). Национализмът е жажда за власт – казва той, която вирее благодарение на широк кръг от „врагове”, създаващи усещане за несигурност, тревожност и страх. В случая врагът, разбира се, е Западът, в чиято сфера пламенно се стремяхме да попаднем и уж все още сме, но покрай провокации като тези на Сидеров и компания може би сме напът да напуснем.
Ако това е целта, редно е обаче точно тези да се махнат веднагически, и то на първо място от управлението. Да си почитат Сталин в Новосибирск и да слагат венци денонощно на стените на Кремъл. Пък един ден за това може и признателност да им дължим. Най-сетне искрена, а не фалшива. |
