Само допреди няколко седмици, президентът Румен Радев приличаше на восъчна фигура по подобие на тези в музея „Мадам Тюсо“. Статично, бледо, лишено от живот и енергия подобие на някакъв отдалечен оригинал. Той бе на път да изпълни най-безличния, безидеен и безсмислен мандат на президентската институция от момента на нейното създаване. Толкова беше слегнал в тази поза, че политическия часовник буквално бе спрял в институцията му. Безвремието започна да се раздвижва единственото от мисълта за края на мандата и неизбежната мисъл за нов. Наближаващите парламентарни избори пък започнаха да внасят известно любопитство чрез спекулацията за възможна интервенция на Радев. Но и това не продължи дълго, по простата причина, че от неговата инертност и безличие трудно може да произтече дори някаква дългосрочна политическа интрига. Тоталното предозиране на неговите опоненти обаче му направи неочакван политически подарък. Върна живец във влачещия се към своя финал мандат и дори му определи потенциално системна роля, от която той до момента очаквано не знае как да се възползва.
Впечатляващата безтегловност и бездействие на този президент и неговия екип са видими и от наскоро популяризираните усилия за създаване на „национален стратегически документ“. Всъщност, до този момент помпозно обявената инициатива се свежда до няколко странички, които в огромната си част са просто преписани факти относно българската икономика и общество, без изчистена и ясна структура и идея. В тях дори отсъстват убедителни мотиви за изработването на поредния „стратегически документ“. Нещо повече, от публикуваното става ясно, че реално сега стартира усилието да „обсъдим и определим заедно основните моменти в диагнозата на общественото ни развитие“! И чак тогава „ще сме готови да преминем, продължим нататък – да формулираме и отново да обсъдим заедно визията, целите, приоритети и необходимите първи стъпки за преодоляване на кризата и началото на истински просперитет на нацията“. Казано иначе, реално за четири години нищо не е свършено, а тази времева рамка и административен ритъм откровено наподобяват конгрес на БКП от средата на 80-те години на миналия век. Очевидно е, че т.н. „стратегически съвет“ не просто не е свършил нищо съществено, а просто е имитирал дейност. Радев пък е имитирал политически ангажимент и се е подсетил за цялата тази история едва през последните седмици. Подобен ‘copy – paste’ може да бъде сглобен за няколко дни. Нещо повече, да тръгнеш да предлагаш подобни „стратегически мисли“ една година преди края на мандата показва дълбока политическа несъстоятелност и управленска неграмотност.
Тази история се повтаря и с неговите конституционни идеи. От почти година се организират някакви дискусии и разговори в рамките на институцията, които са фокусирани около темата за сегашната конституция и нужните промени в нея и в цялостния модел. Това се направи отново в края на самия мандат без да има какъвто и да е сериозен политически хоризонт за тяхното популяризиране и обсъждане. В най-добрия случай би имало време да бъдат вкарани в следващата предизборна кампания на Радев. Сега обаче ситуацията стана още по-нелепа. След конституционната маневра на Борисов, президентът изпадна в глупавата позиция да си пази в шкафчето уж вече оформените идеи за промени. По този начин той не успя да капитализира един от съществените козове, които имаше, за да получи политическо предимство. През последните седмици неговите съветници обикалят ТВ студиата с нелепото послание, че имат чудесни идеи, но още не им дошло времето. Всъщност, остава съмнение, че всъщност това е вярно, особено ако се съди по работата на „стратегическия съвет“. В прес съобщение от 5 август тази година се споменава, че президентът е „обсъдил предложения и становища“ с правния си съвет, тоест конкретни, ясно формулирани, официално приети и заявени идея няма. За целия си мандат, Радев направи няколко подхвърляния за повече правомощия, в унисон с повечето предходни президенти. Но и в това отношение, нещата бяха впечатляващо половинчати. Например, Георги Първанов поне си беше превърнал темата в лайтмотив и се опитваше аргументирано да я защитава, макар и да не постигна някакъв успех.
Странно малко внимание се обръща и на външнополитическата изолация на сегашния президент. На практика, през последните години неговата активност е ограничено основно до протоколни срещи с преминаващи през София външни министри и премиери. Периодично се провеждат и срещи с посланиците на страните-членки на ЕС. По време на корона кризата, той се опита да дублира изпълнителната власт в различни телефонни разговори с президенти от региона и да договаря действия, които са извън неговите правомощия. Радев има и няколко участия във вече създадени и функциониращи от години европейски формати. В същото време, прави впечатление почти пълното отсъствие на идеи, инициативи и позиции относно развитието на НАТО, при това точно в години на сериозно преформатиране на ролята на Алианса и нарастване на присъствието му в нашия регион. „Натовският генерал“ очевидно няма особено желание да влиза в щекотливи теми на сигурността, особено когато те имат потенциала да ядосат Русия. Прави впечатление отсъствието на активност в отношенията с ключови партньори и съюзници в ЕС и НАТО. Подобна сдържаност от тяхна страна винаги съдържа в себе си имплицитна оценка за актуалния президент. Радев няма участие и в значими международни форуми и конференции. Заемането на de facto про-руска позиция по отношение на анексирането на Крим и нахлуването в Украйна пък е коментирано много пъти. Българският президент дори не прие за необходимо да формулира и публикува официална позиция спрямо грубата фалшификация на изборите в Беларус и бруталното насилие спрямо протестиращите в страната. Едва след медиен интерес, администрацията му сглоби една напълно нелепа позиция, която настоява на еквивалентност между Беларус и България и отново не съдържа еднозначно осъждане на насилието от страна на беларуските власти.
Дотук опитите да се придаде някаква реална субектност на сегашния президент са неуспешни, дори несъстоятелни. От институцията лъха стерилност, липса на идеи, безличие, дори отсъствие на елементарна политическа енергия. Вътре в самата институция, Радев е бледо копие на самия себе си. От видяното дотук, неговият потенциал видимо се изчерпа с това да бъде просто олицетворение на електоралния профил, изработен от неговите българо-руски полит технолози. Сега безумията на Гешев и ко. подават политически спасителен пояс на обитателя на „Дондуков“ 2. Прикачването към протестите със сигурност го реанимира, поне в краткосрочен план. На първо време обаче, президентът ще трябва да се справи с един от парадоксите на българския политически живот. Той е свързан с това, че влизането в по-директна политическа роля и реторика на действащ президент води до спад в общественото доверие. Това се случи с Росен Плевнелиев през 2013 година, вече се случва и с Радев. Просто българите обичат най-много този, който най-малко се занимава с политика, дори когато е политик! Неговата активност е малко вероятно да доведе до експеримент с партиен проект. БСП и компания ще пробват да си набавят бъдещи коалиционни партньори сред множеството нововъзникващи партии – Манолова, Трифонов и Божков. Усилията на Радев са по-скоро насочени към втори мандат и задаващата се нестабилност ще му предостави достатъчно възможности. Подобен вариант устройва и полит технолозите, макар те със сигурност да са очаквали повече от своето творение. Но и в този си вид, „троянският им кон“ е достатъчно удобен. Поне докато подготвят негов заместник.
