Надгробна плоча на мутра: „Едно голямо сърце и две силни ръце спряха да бият завинаги…“
Вицовете за тях може и да останаха в историята, но самите те са на линия. Посред бял ден в столично заведение нахлуват 7-8 яки момчета, плюят си на силните ръце и се захващат да направят луксозното оборудване на дармадан. Пред очите на смаяните клиенти групата обръща маси, мята столове, вади и ножове, за да разпори тапицерията. Действа, с други думи, по всички правила на наказателните акции, каквито България е виждала в огромни количества през 90-те години на миналия век.
Камерите надлежно записват случката, а момчетата дори не крият лицата си. Те оставят и послание към уплашения пeрcoнaл: шeфът дa ce oбaди нa кoгoтo трябвa, зa дa ce рaзбЕрaт. И шефът верно се обажда на когото трябва – не на телефон 112, а на частната фирма, която би следвало да охранява заведението. Вместо да отиде в полицията, той предпочита да пусне записа от камерите в социалните мрежи, защото намира в това по-голяма файда. В крайна сметка лично директорът на СДВР по-късно признава, че като че ли най-вероятно май може би става дума за неуредени бизнес отношения, а „нито полицията, нито прокуратурата могат да се месят в такива финансови, търговски бизнес дела.“ Все пак „категорично този вандалски акт трябва да бъде осъден“, казва още Георги Хаджиев, подкрепен от декларацията на главния секретар на МВР: „МВР и ръководството на държавата няма да допуснем и толерираме подобни действия“.
То остава и да ги толерират, след като вече са ги допуснали…
Но по-забавна е заръката на премиера извършителите да бъдат издирени, за да се покажело, че мутренските времена били безвъзвратно отминали. За целта целият активен криминален контингент (!) щял да бъде привикан от СДВР, или по-точно „докаран“, което означава не друго, ами че мутрите са добре известни и съвсем не са излезли в пенсия. Напротив, съдейки по записите, те се радват на млади попълнения в лицето на около 20-годишни кадри с добре развита мускулатура и характерните ниски чела. Повечето от тях дори не са били родени, когато трибуквените групировки вилнееха, та мало и голямо по градове, села и паланки пропищя под рекетьорския гнет. Други пък сигурно смътно си спомнят как един авер на татковците им демонстративно развяваше кожената си тужурка в ролята на главен секретар на МВР, а само две години преди да стане и премиер американското издание „Конгрешънъл куотърли“ му посвети статия, позоваваща се на поверително разследване с адресат Капитолия. „Най-могъщият политик в най-новия съюзник на Вашингтон в световната война срещу тероризма – България, е близък съратник на известни гангстери и е свързан с почти 30 неразкрити убийства в черноморската република“, пишеше в нея, като се подчертаваше, че същият човек е ярък пример за политически компромис. Компромисът обаче даваше всичко от себе си, за да скъса опашката си; през януари 2002 г. даже подари на тогавашния главен прокурор Никола Филчев втория поред Закон за изтребление на разбойниците, писан от правителството на Александър Стамболийски. И помните ли как се арументира? „В България е пълно с разбойници“, каза, а документът съдържал радикални решения срещу престъпността.
Отплеснах се малко, но като стана дума, ето ви един цитат от законодателното творение, прието през януари 1922 г.: „За разбойник се счита онзи, който по навик или занаят, сам или с други лица, извършва грабеж, насилие или убийство с цел ограбване.“ По навик… За изтребването на такива в помощ на полицията и жандармерията се създавали потери от обикновени граждани, като грижа на съответния околийски началник било да образува потерята и да й назначи водач. Населението пък се задължавало да й дава храна и подслон, а щом някой потераджия се скатаел, отивал в „тъмничен затвор“ до една година. За добра служба, залавяне или убийство на разбойник обаче се предвиждали големи награди, тоест имало материален стимул за населението самичко да се заеме със защитата си. Което отвсякъде си е радикално решение за борба с престъпността, при положение че полицията и прокуратурата радикално не си вършат работата!
А резултатът в такъв случай е налице: влизат мутрите някъде и разчистват неуредените сметки на боса, след което потърпевшите даже не намират за нужно да се оплачат на „органите на реда“. В техния дневен ред тия последните липсват или са като катаджията от друг мутренски виц:
Мерцедес блъска валяк, слиза мутрата и веднага се обажда на своя човек. Пристига катаджията и грубо подхваща шофьора на валяка: „Казвай ся, как го засече, как го изпревари…“
Само дето не е никак смешно, понеже диагнозата е повече от скръбна: не просто са се върнали, ами никога не са си тръгвали. И ако поне за някакъв период пазеха известно поведение, то сега дори не се крият зад маски и черни качулки. Подкарали са го, както си знаят, след като рекетът си е вървял подмолно, не толкова видимо и чак така брутално. Вярно, ту някой пищеше, че му искат тонове суджуци „за премиера“; ту някъде палеха колата на служителка, подавала сигнали за общинска корупция; ту високопоставен политик изведнъж се озоваваше в луксозен мезонет на твърде услужлива строителна фирма… Ама като започна да се натрупва, мутрите се успокоиха и изглежда си рекоха, че няма пък да остават по-назад. Ясно от кого, нали, стига да се позамислим дали не иде реч за управленска политика…
Та силните ръце тепърва ще си казват думата, защото мафията много обича да няма държава. Така тя си я има за себе си и съответно ще си я контролира по свой модел и собствено усмотрение. А иначе „в България липсват признаците и условията за съществуването на групировки от мафиотски тип“, ще продължава да твърди вътрешният министър, което наистина е смешно, даже още по-смешно от старите вицове. Остава единствено да си организираме потери, за да дадем отпор на произвола, като най-разумно ще е, струва ми се, да се съберем направо пред сградата на Министерския съвет.
