Чета из Фейсбук войнствени призиви към журналистите от Нова, а и към колегите им от другите медии, да се вдигнат на протести в защита на уволнените журналистки Миролюба Бенатова и Генка Шекерова. Основният патос на призивите е, че над тях е упражнена крайна форма на цензура. Всъщност, последно предупреждение. Крайната засега се прилага само в Русия и някои други „развити“ държави – физически терор (Иван Голунов), а за по-нахалните и „девять граммов в сердце…“ (Според някои статистики, откакто Путин е президент ( 2000 г.) в Русия са убити 34 журналисти и за още четирима има съмнения. В същото време в Китай са убити двама, в САЩ трима.)
Още в самото начало искам да отбележа, че думите ми са само по принцип и нямат отношение към двете журналистки, които дори не познавам лично. Знам че по критериите на официалната (официозната?) журналистика те са сочени като топрепортерки и изявени разследващи журналистки. Но доколкото телевизията не е основният ми канал да се информирам, не мога да се смятам дори и бегъл познавач на творчеството им.
Та за цензурата. Няколко пъти съм писал по въпроса за отношението между конституционната свобода на журналиста и законодателната основа на правата на собствеността над съответната медия. Тези неща са описани в основния закон и са тълкувани изрично от Конституционния съд. Но оказва се, че, дали съзнателно или подсъзнателно, тези истини трудно си пробиват път до главите на журналистите, а и до главите на някои далеч по-образовани хора. Затова се налага отново и отново да ги повтаряме. Според някои специалисти по пропаганда, поне седем пъти.
Първо за юридическата страна на проблема.
Правото на свобода на словото означава, че човек има право да изразява своите идеи без опасност от репресии от страна на държавната власт. Но в никакъв случай не означава, че другите трябва да му осигурят медия, чрез която да прокламира идеите си. Никое право не включва материалната си реализация, а само възможността. Както казваше един от бащите на американската конституция, хората имат право да преследват щастието, но самото хващане на щастието си е лична работа на индивида. „Цензура” е термин, който може да се използва само за държавната власт. Нито едно частно действие не е цензура… Правото на свобода на словото на отделния индивид включва и правото той да не е съгласен, да не слуша и да не финансира своите противници. Противното означава, че даден издател трябва да публикува възгледи, които смята за погрешни, вредни, опасни, възгледи, които нанасят публично унижение на неговите собствени възгледи. Защото тогава правото на собственост просто отива по дяволите. Представяте ли си Киро Гела, пардон, Домусчиев, да брои стотици милиони за да закупи Нова и да кани в студиата си юнаците от «Боец», «Биволъ», авторите от Прас-Прас и т.н. Не се напъвайте, няма как да си го представите. Откъде е взел парите за покупката е отделен въпрос. Всъщност, може и да не е отделен, ако се загледаме как медията брани интересите на Баце и прокарва огледална политика с медиите на дебелото момче. Домусчиев си е купил тази телевизия, за да си върши определена своя и на приятелите (ортаците?) си работа, така както Пеефски си върши работата (мръсната) с медиите които притежава. И си залагам главата, че Радан Кънев и Христо Иванов никога не са канени в тези медии.
Когато става дума за къща, кола, жена българинът е наясно с отношенията мое-чуждо. (Моля феминистките да ми простят, ако могат!) Но колчем стане дума за медии, принципът „имаш крава, пиеш мляко“, някак си не важи. Забравя се, че има държавно финансирани медии, от които трябва да се очаква да поставят и решават важните обществени въпроси. А частните медии са комерсиални и главно ЧАСТНИ, с всичките естествени последици, произтичащи от собствеността.
Освен юридическа, проблемът има и фактическа страна, която е коренно различна.
Ситуацията, при която са поставени медиите у нас (не малка вина за това имат и самите те!) не позволява оцеляването им с чисто пазарни средства – продажби и реклама. Продажбите са се устремили, а при някои издания вече са минали, санитарния минимум, бизнесът цъфти и рекламира, та рекламира… Погледнете например „Стандарт“, който отдавна е умрял, но погребението непрекъснато се отлага и то не без помощта на държавата и Шиши. Почти всички медии са принудени да търсят директен „бизнес“ с държавата, олицетворена от правителството, да търгуват с него. Веднъж Вежди в изблик на постпиянски ентусиазъм го каза много точно: „Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган… заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха… По мое време г-н Борисов направи голяма грешка. На него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви управлява, селски от Дръндар – то това ви е нацията на 1300 г., да ви е.а циганската нация – това го напишете, ама няма да посмеете…“ Отделен въпрос е, че нация, която е допуснала този простак да ѝ бъде министър на културата, си заслужава е…..
Властта дава печеливши сделки срещу медийна подкрепа. И естествено властта влиза в ролята на цензор. Не като принуждаваща власт, както беше при тоталитаризма, а като компенсаторна – насочва държавни поръчки, общински и държавни реклами и търгове, частни реклами на политически обвързани бизнесмени (пресен пример – едноличното разпределение на общинските средства за реклама в Стара Загора от кмета Живко Тодоров). Зад моркова винаги прозира и тоягата – властта може да насочи тези средства и към друга медия. И това е равностойно на забраната при пряката цензура. Изгонена от централния конституционен вход, цензурата влиза през задната врата. Икономиката на медиите, особено на печатните, се връзва много трудно в условията на неразвит (и влияещ се от властта) рекламен пазар. Размяната „влияние срещу държавна подкрепа” почти няма алтернатива, ако не се смята финансирането от западни фондации, което, благодарение на системните усилия на честни частници като Петьо Блъсков и неопетнени политици като Волен Сидеров, беше приравнено едва ли не до национално предателство!
И така държавата (олицетворена от една партийна власт) влиза в медиите въоръжена с най-силната принуда и заплаха, позната на капиталистическото общество – парите. Но това едва ли променя същностно характера на цензурата.
И така медиите у нас са частни и въпреки това можем, макар и условно, да приложим понятието цензура спрямо тяхното битие. А ако случайно някоя медия не е елемент от по-голям корпоративен интерес, който се договаря с властта, (което на практика е трудно въобразимо), тогава задейства капиталистическият рефлекс на главния редактор. Големите пари в медиите идват не през рекламата, а през редакционната политика. Ако случайно пък главният редактор по някаква причина не се възползва (което е още по-трудно въобразимо), то размяната с държавата се извършва от неговите заместници, от редакторите и репортерите. Най-често тази дейност е плод на колективните усилия на всички. Правят адвърториъл (Advertorial), както се опита терминологично да ни замотае главният часовик Зюмбюлев.
И така собственици, редактори, обикновени журналисти – всички дружно вкарват вълка в кошарата. И после първи започват да викат. Но понеже всичко това не се случва в далечната гора и не се случва за първи път, „лъжливото овчарче“ все по-малко хваща дикиш.
Така се въртим медии и журналисти в един омагьосан кръг и спасение не дебне от никъде. Понякога си мисля, че може би едно решение на този род проблеми биха били силните профсъюзи. Но благодарение на „народополезната“ дейност на „Подкрепа“ и КНСБ днес профсъюзите са в последната фаза на затихването. Викат ги само за да легитимират определени действия на властта, храстчета за благозвучие на пейзажа. За СБЖ пък изобщо няма да споменавам, защото съм пробвал и всичко което ми дойде на ум беше издържано в най-добрите традиции на ненормативната лексика (пазарджишка).
Понеже в крайна сметка ставаше дума за уволнени колеги, та ми се искаше да завърша с приказката, че на чужд гроб не се плаче, поне не и преди да разбереш накъде е обърнат мъртвеца. Щото можеш да му ревеш… Така, де.
Но на човек с претенции като нас отива друг, по-интелигентен край. Чоран казваше: „Всеки човек, който не умира от глад, е подозрителен.“ Зя умиращи от глад в частните телевизии и в медиите на дебелото момче не се е чуло. Напротив, добре си живеят. И дори и да имат морални терзания, умело ги потискат. Така че всеки, който не е напуснал погнусен кочината, е подозрителен.
