Все си мислех, че лудостта ще бъда удържана в някакви граници, но не би! Нещо повече, кампанията срещу сексуалните посегателства придобива все по-зловещ характер, очевидно следвайки методите на най-мракобесните диктаторски режими.
Е, до разстрел за намигване още не се е стигнало, но обстоятелството, че Кевин Спейси ще бъде „изрязан“ от филма на Ридли Скот „Всички пари на света“, е достатъчно показателно за победния ход на тоталното извращение. Изумителното е, че филмът вече е завършен, а премиерата му е планирана за 22 декември, което налага сцените със Спейси да бъдат презаснети набързо с Кристофър Плъмър. Решението на Скот, както ни се даде да разберем, се подкрепя от всички останали членове на снимачния екип, а самият Плъмър с радост се съгласява да участва в заличаването на колегата си (все още жив!)…
Една интересна подробност: става дума за ролята на петролния магнат Джон Пол Гети, който бил известен със своята стиснатост. Когато неговият внук е отвлечен през 70-те години в Рим, той отказва да плати откупа с думите, че това не го интересува. Милиардерът не се трогва дори след като получава плик с отрязаното ухо на похитения си внук. С голяма неохота все пак се съгласява да го размени срещу 2,7 млн. долара едва седем месеца по-късно.
Тъжната ирония е, че историята се повтаря със самия Спейси, от чиято злочеста съдба колегите му не се трогват ни най-малко. Унищожаването на кариерата и на целия му живот въобще не ги вълнува, а може и тайничко да се „кефят“. Но дори да не говорим за безразличие или злорадство, а за страх да не извадят и техните кирливи ризи, същите тези пъзльовци и лицемери влизат в тон с разправата и даже я подстрекават. И голяма работа, ако след седем месеца публиката току-виж изтрезняла и разбрала, че ще плаща прескъпо за покушението срещу демокрацията и правовия ред, щом основен принцип като този, че всеки обвиняем има правото да се защити в съдебен процес, беше стъпкан показно и с някаква перверзна наслада!
Впрочем Ридли Скот не прави нещо по-различно от това, което навремето вършели придворните фотографи около Йосиф Висарионович:
Сталин позира в компанията на трима членове на партията, с които празнуват унищожаването на антисталинистката опозиция на Зиновиев. Малко по-късно от снимката изчезват двама от неговите съратници, сетне е премахнат и третият. Накрая остава единствено Сталин. През 1936 г. пък делегация от тогавашната Бурят-монголска автономна република посещава диктатора, а Ардан Маркизов, по това време нарком по земеделието, води на срещата малката си дъщеричка Геля. Тримата се фотографират заедно със Сталин, който е широко усмихнат и държи в ръцете си момиченцето – оттам и снимката е озаглавена „Приятел на децата“. Само половин година след като Геля става най-известното дете в Съветския съюз, баща й разстрелян за шпионаж в полза на Япония и съответно е премахнат от фотографията…
„Някои от ретушираните снимки са доста груби дори по тогавашните стандарти“, пише в книгата си „Комисарят изчезва: Фалшифицирането на фотографии и изкуство в Сталинова Русия“ Дейвид Кинг. Авторът обяснява това с бързането да се премахнат обявените за врагове, така че от тях да не остане никаква следа, камо ли спомен. Ровейки се в руските библиотеки и архиви, за да търси стари снимки на Троцки, Бухарин и други репресирани или избити лидери на революцията, Кинг се изправя пред ужасяващия факт, че всички са замазани, изтрити с гума или направо изрязани от всяка снимка, на която някога са присъствали. „Няма човек – няма проблем!“ – така мисли сатрапът, пред когото всички треперят и гледат да му угодят от ужас да не им се случи същото.
Можеше ли в такъв случай Ридли Скот да постъпи другояче, за да не бъде обвинен на свой ред, че в биографията си има тъмни петна? И щеше ли свирепата тълпа да бойкотира филма му, ако той не го беше „цензурирал“ в спешен порядък? Какво изобщо ще се случва оттук нататък с филмите, в които участват провинилите се като Спейси – ще ги презаснемат всичките ли, или направо ще ги забранят?
Предвид чудовищните размери на масовата истерия, последствията от нея вече изглеждат непредвидими. И затова точно тук е мястото да припомня един възхитителен пример от историята на самия Холивуд, който показва как можеш да победиш силните на деня със силата на собствения си характер и със стремежа да запазиш себеуважение:
В края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век в Америка се разгръща яростна кампания за охулване на редица интелектуалци с леви убеждения. Тя, както е известно, е инициирана от влиятелния сенатор Джоузеф Маккарти. Заподозрените в симпатии на комунистическите идеи са стотици, сред тях е и Долтън Тръмбо.
Наричат го най-издържливият от прочутата „холивудска десетка“, попаднала в черния списък на неблагонадеждните сценаристи. Тогава той е на 42 години и вече е сред най-скъпоплатените автори на филмови сценарии, носител е и на национална литературна награда. Въпреки че не е никакъв комунист, Тръмбо остро възразява срещу надигналото се безумие и изведнъж се оказва в абсурда на пълната изолация. Наклеветен от известната журналистка Хеда Хопър и допълнително натопен от популярните тогава актьори Джон Уейн и Едуард Дж. Робинсън, срещу него и останалите деветима сценаристи започва процес. Повечето се пречупват и си „признават“, само и само да продължат да работят, макар и в услуга на новата конюнктурна нагласа. Други удържат на натиска поне известно време, но в крайна сметка и те се отказват от приписаните им възгледи. Тръмбо не го прави – той предпочита да влезе в затвора, вместо да развее бялото знаме, защото не желае да се самопрезре.
Тъй като е изключен от гилдията на сценаристите и му е забранено да пише, този човек пак намира начин как да продължи да работи това, което умее най-добре. Още докато е в затвора, започва да пише първия от близо 30-те си сценария, които впоследствие успява да пласира под чужди имена. Едно от тях е на неговия приятел Йън Маклилън Хънтър, който дори получава награда „Оскар“ за сценария на филма „Римска ваканция“ (1953 г.) Вече на свобода, Тръмбо отново преодолява забраната, като си измисля и псевдоним – Робърт Рич. Пишейки сценария на „Храбецът“ във… ваната, той не си дава сметка, че ще бъде номиниран за пореден път и истината ще излезе наяве. На церемонията по връчването на „Оскар“ през 1957 г. „Робърт Рич“ няма как да излезе на подиума, за да получи отличието си. Мълвата, че Рич е всъщност Тръмбо, набира скорост. И точно заради това бордът на Американската академия за киноизкуство взема решение, че никой, признал себе си за комунист или отказал да свидетелства пред Комисията за антиамериканска дейност, няма право да получи „Оскар“.
Само две години по-късно обаче режисьорът Ото Преминджър обявява открито, че е гласувал пълно доверие на Долтън Тръмбо за написването на сценария на филма „Изход“. Много скоро неговият пример е последван и от Кърк Дъглас, който заявява, че не иска да бъде подлец и мръсник. В качеството си на изпълнителен продуцент на супер продукцията „Спартак“ (1960 г.), Дъглас посочва Тръмбо за сценарист и нарича случилото се с него „пълен позор“.
Тази история е ярко свидетелство за това, че ако държиш на призванието си, на дарбата си и изобщо на себе си, е напълно възможно да излезеш срещу течението. Както и че винаги ще се намерят свестни хора, които да подкрепят твоето несъгласие с някакво безумие, дори то да е увлякло хиляди или милиони и да се е превърнало в масова истерия. Тази история също така показва, че единствено ти можеш да избираш дали да влезеш с двата крака във всеобщия позор, или да откажеш да бъдеш подлец и мръсник. Никой друг (с изключение на някой кървав и налуден диктатор, когато пречупването би било обяснимо) не е в състояние да те лиши от този избор – това решаваш единствено ти.
Понеже в случая с Ридли Скот и останалите колеги на „заличения“ Кевин Спейси не говорим за смъртна заплаха, вероятно става дума за желание да запазят репутацията си неопетнена. И това е донякъде разбираемо, само че с изтриването на един човек от лентата, с премахването му от екрана, те по същество го убиват. С други думи, постигат точно обратния ефект за своята репутация, лепвайки й грозното петно на моралното убийство. Защото каквито и безобразия да е вършил Спейси, за да си навлече бруталното остракиране, съобразяването с масовите настроения, със стръвта на обезумялата тълпа, предизвиква далеч по-голямо презрение. Поне у хората, които не приемат подобни методи за разправа и ги смятат за ненормални, тази страхлива конюнктурност поражда крайно отвращение и повик за съпротива. Сори, Скот, но ти действително постъпи скотски и именно така заслужи да бойкотираме филма ти – ето това, следователно, би трябвало да извикат онези холивудски фактори, у които е останала капчица разум.
Защо не го правят, а оглушително мълчат, е ясно: от заемането на непопулярна позиция рядко се печели – и преносно, и съвсем буквално. По същата причина и създателите на „Всички пари на света“ извършват своето покушение над човек, с когото до вчера са работили рамо до рамо и на чийто талант са разчитали да им донесе огромна печалба. Холивуд е безпощадна машина, която ще те изсмуче и сдъвче, след което ще те изплюе, щом станеш непотребен или опасен за нея. А ако решиш да възразиш, да защитиш или най-малкото плахо да се обадиш, че се извършва несправедливост, ти ще си следващият, теб ще нарочат и ще унищожат.
И да беше само Холивуд!
Пред очите ни се разгръща някакъв нов тоталитаризъм, в който вилнеят безброй диктаторчета без лица и имена. Те сочат с пръст и раздават присъди, пред тях се гънат личности с богати творчески биографии и на солидни обществени позиции, които вече не смеят да кажат и гък. Едни – защото и те не са безгрешни, други – защото е по-сигурно да замълчиш. Мълчи си, не си създавай неприятности, нищо че за такива случаи Мартин Нимьолер беше написал: „Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах – не бях комунист. Когато затвориха социалдемократите, аз мълчах – не бях социалдемократ. Когато дойдоха за профсъюзите, аз мълчах – не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах – не бях евреин. Когато дойдоха за мен, вече не бяха останали хора, които да ме защитят.“
Между другото, оригиналът се съхранява в Музея на Холокоста във Вашингтон. И само за сведение: холокост означава „пълно изгаряне“. До степен да бъдеш изтрит като с гумичка, изличен и изрязан. Все едно никога не те е имало – сбъднатата мечта на всеки мракобес! Който, впрочем, не би просъществувал и ден, ако я нямаше армията от винаги готови да се поставят в негова услуга подлеци.
