Ако не сте разбрали, да ви кажа! Вече никой не го е еня за котката на Шрьодингер. Прекалено е загадъчна, невидима, неразбираема, квантова. И не е ясно дали едновременно е жива или умряла. Точно сега и не само тук всички са се втренчили в котката на Зума (с ударение на „а“). Същата онази собствена котка, която футболистът на „Уест Хям“ – с тяло на великан и ум на тригодишно – подритва с професионални шутове из собствения си дом. За негово забавление и за изумление на милиони потребители на „Тик Ток“.
Котката на Зума е по-лесното обяснение за взаимосвързания свят, в който отдавна живеем. За разлика от изтъркания от употреба пример на Едуард Лоренц с неговата пеперуда, дето махнала с крилца и станал тайфун. Кой го е видял, туй нещо?!
А, ето! Котката на Зума я видяха милиони. Той я ритна. Тя литна. После скочиха природозащитниците, футболните фенове полудяха, фирмите спонсори започнаха да преосмислят договорите си с „Уест Хям“. Защото милионите очи са милиони лири, евро, долари – загуба. Задейства се и полицията, правосъдието.
Бедни, бедни Зума! Защо не прочете навреме „Чичо Томовата колиба“?!
Ако не сте разбрали, да ви кажа! Не от вчера живеем в свят, в който всичко е лично, твърде лично. Ако някога схоластиците са спорили колко дявола могат да се съберат върху върха на една игла, то сега отговорът е ясен. Върху иглата на оголената дигитална публичност се събира едно и само едно – лично име, съдба, биография. И около нея за секунди се струпва глобалната виртуална тълпа, очакваща поредната публична екзекуция.
И отговорът на риторичния въпрос „Какво тук значи някаква си личност?“, зададен в онова стихотворение на Вапцаров, е кратък – „Всичко!“
Означава всичко и за политическия и публичен живот у нас. А в него ролята на личността (отдавна го твърдя) може най-добре да бъде обяснена от живелия преди двеста години Софроний Врачански. В своето „Житие и страдания…“ многострадалният духовник искал да обясни защо не го долюбват колегите му свещеници. И пише следното: „Защото това е вещ природна – учен човек, учения люби, луд – лудия и пиян – пияния.“ Разбрахте ли сега логиката на кадровата политика в „декадата Борисов“? Ако не сте, наберете в Гугъл „Йеронимус Бош“ и гледайте на „изображения“.
Дойде време да поговорим и за личността на главния прокурор – не по света, а у нас. Ако направим исторически преглед на нещата, нещата хич не изглеждат исторически. Защото срещу имената на предшествениците на Гешев не можем да поставим нито едно друго име – на обвинен, осъден и вкаран зад решетките главен престъпник, главен измамник, главен крадец на еврофондове. Защото такова е призванието на главния – да мери сили с главните. Да мери сили заедно с подредената от него „армия“ от професионални последователи. Такива като него, защото нали „учен – учения, луд – лудия и…“.
И срещу личното име на главния прокурор Гешев не ще можем да поставим такова име. Време ли не стигна? Или става дума за умение… Или желание…
Едно не стигна, друга не стигна и така се стигна до исканата оставка на главпрок Гешев. И тук стана интересно, много интересно. Изведнъж зазвуча „Ария на принципите“ от многоактовата опера „Съдебна реформа по български“. В изпълнение основно на хор и солисти от ДПС. Либретото на операта разказва, че личността на Главния не е важна. Че, ако нещо ще се променя, то има ли смисъл да се Сменя Главния, ако не се промени тя… Конституцията. И, че ако сменим Гешев, то няма ли следващия… Защото не личността е важна… А текста на…
Премиерът Кирил Петков би трябвало вече да знае, че има срещу себе си стари автори на политико-оперни либрета с разнообразно съдържание. Не е ходил (май) в казарма, но някой трябва да му каже, че най-досадното и кошмарно нещо там е „гонка по устав“. Защото в момента опозицията му организира показна „гонка по конституция“. И скоро премиерът ще изпадне в позицията на героя от разказа на Робърт Хайнлайн „И си построи той чуден дом“. Тоест, докато влиза за пореден път за справка в прокуратурата, със собствените си очи ще види как собствения му гръб излиза от прокуратурата.
Премиерът с думи прости трябва да обясни на конституционните книжници и фарисеи (в частност) и на обществото, че (ако не са забелязали) отдавна живеем в свят, в който личността е важна, твърде важна. Ако иска, да им предаде (все пак е живял отвъд океана) думите на Хенри Дейвид Торо: „Съвсем вярно е твърдението, че обществото няма съвест, но общество от съвестни люде е вече общество СЪС съвест“. А на ироничния отговор откъде да сме сигурни, че ще поставим началото на съвестните с личността на следващия главен прокурор, да припомни историята на едни други прокурори. История на съвест, смелост и саможертва – Джовани Фалконе, притиснал в ъгъла сицилианската мафия. Или пък история от вчерашния ден и от близо до нас – историята на Лаура Кьовеши.
Защото да си главен прокурор не е синекура (лат. Sinecure –безгрижие). Защото да си главен прокурор е загриженост (лат. Procuro – грижа за). За всички.
И тук всичко е лично. И личността е важна, твърде важна!
