За шеста поредна година парите, преведени в България от сънародниците, живеещи в чужбина, надхвърлят сумата на преките чуждестранни инвестиции у нас. Предварителните данни на БНБ сочат, че през 2016 г. българите, работещи зад граница, са изпратили в родината над 1 667 млрд. лв. – с 14 млн. повече от 2015 г. (преведената тогава от гастарбайтерите ни сума е била около 1 653 млрд. лв.). Преките чуждестранни инвестиции в държавата през 2016 г. са 1 331 млрд. лв. (682.8 млн. евро), с 322 млн. лв. по-малко от приходите от емигрантите.
Статистиката на БНБ отчита само официалните банкови преводи и пропуска траншове, по-малки от равностойността на 5000 лева. В действителност парите от работещите в чужбина българи са двойно повече, защото голяма част от тях предпочитат други начини за пренос на сумите. Не им харесват таксите за „входящ междубанков превод в чужда валута“, още повече, че българските банки все по-рядко работят директно с чуждите финансови институции – използват посреднически услуги на трети банки, което води до двойни такси, както за наредителите, така и за получателите на преводите.
Благодарение на парите от емигрантите, много наши домакинства закърпват бюджетите и крепят строителния сектор – спестените по-големи суми се използват най-вече за покупка на нови жилища в България. Което, може би показва, че българите милеят за страната си и планират да прекарат старините си тук, или се надяват децата и внуците им да живеят някой ден в тези домове.
Всъщност тези надежди едва ли влизат в плановете на управляващите. Политиците ни имат по-голяма изгода от това активните българи да живеят в чужбина. Защото: 1.Изпращат свежи пари и замаскират реалния икономически колапс на държавата. 2. Помпат строителния сектор, част от който е „перачница” на пари. 3. Не тежат на социалната система, не разчитат на „Здравната каса” и пенсионните фондове. 4. Гарантират превес в страната на избиратели, чийто гласове лесно се купуват и които са благодатни за манипулация и управление.
Около осем процента от българите са напуснали родината след 1990 г., според статистиците. За да се случи значима обществена промяна, е нужно зад нея да застанат 8 процента от хората – така смятат много историци и социолози. Правилото на осемте процента важи както за големите, така и за малките каузи. Осем процента от населението – ако става дума за революция. Осем процента от съкооператорите – ако промяната касае етажната собственост. Осем на сто от колегите в офиса – ако целта е корпоративна реформа, неналожена силом отгоре. Осем процента от гласоподавателите, ако трябва да се промени системата.
Ако в България се върнат осемте процента българи, напуснали страната ни, животът на политиците ще се стъжни. Емигрирали са предимно тези, които не търпят статуквото и имат мечти. Които са се уморили от борба за каузи, събрали недостатъчен процент подкрепа. Които са искали да опитат късмета си там, където критичният минимум от 8 на сто е по-лесно достижим. Които са започнали да постигат мечтите си.
Ако се върнат в родината дори половината от емигриралите българи, те ще поставят много условия и изисквания – нещо, от което политиците ни вече са отвикнали.
По данни на Института по икономика при БАН, работещите зад граница българи са над 2,5 млн. души, а трудещите се в страната ни са около 3 млн. Представете си какво ще стане, ако тези 2.5 млн. се върнат у нас. Около 2 млрд. лева по-малко в годишния паричен приток в държавата. Около 2 млн. нови безработни. Бюджетът ще излезе на минус, социалната система ще изгърми. Ще лъсне голата истина – че обезлюдяването на България всъщност работи за управляващите, емигрантите ни замаскират реалната картина. Има и оптимистичен вариант: завърналите се българи да развият свой бизнес, да открият нови работни места, да приближат минималната заплата у нас към европейския минимум, да зачитат правата на работещите, да плащат социалните им осигуровки, да бъдат социално-отговорни, както е модно да се казва сега. Да издърпат обществото ни напред, с всички рискове от това за политиците.
Според анализ на Института за икономически изследвания при БАН, само около 1 процент от сумите, които изпращат емигрантите ни се влагат в някакъв бизнес в България. Затова са странни заглавията, циркулиращи в медиите: „Емигрантите пак са инвеститор №1 в България.” Емигрантските пари не са инвестиция. Парите, изпратени от работещи зад граница българи, се използват от близките им основно за текущо ежедневно потребление и лични нужди (жилищни, здравни, образователни), докато инвестициите са нещо, което захранва производството, разкрива нови работни места, движи икономиката и държавата.
Парите от българските емигранти не могат да компенсират отлива на чуждестранни инвестиции, който започна след 2010 г. и се задълбочава с всяка следваща година. Преките чуждестранни инвестиции в държавата през 2016 г. са с 59.7% по-малко от инвестициите през 2015 г. (Общата им сума през 2016 е 682.8 млн. евро, в сравнение с 1.7 млрд. евро година по-рано и около 1,3 млрд. евро през 2014 г.) Любопитен е и профилът на инвеститорите от чужбина. Основните потоци на чуждестранни инвестиции в България продължават да идват от офшорни зони като Люксембург и държави с облекчено данъчно законодателство като Холандия, където са регистрирани дъщерните компании на много дружества от трети страни, които развиват чрез тях бизнеса си в България. Общо за миналата година от Люксембург са дошли 19.9% от международните вложения в страната, като голяма част от тези средства вероятно на практика са инвестирани от български граждани, прикриващи собствеността си чрез офшорни компании. Приблизително толкова е и делът на инвестициите, които влизат в страната от Холандия – 18.8%, като пак може да се предположи, че по-голямата част от тези инвестиции са на българи, които не искат да излязат на светло. Изводът, който се налага: през последните години чуждите инвестиции в голямата си част са елемент от голямата финансова пералня.
