Президентът Румен Радев и друг път е намеквал, че би подкрепил нов политически проект, но на пресконференцията за две години от встъпването си в длъжност вече го обяви и съвсем ясно. Ако такъв проект изповядва ценности като безкомпромисното прилагане на закона, пречупването на корупцията и връщането на усещането за справедливост – да, той би застанал зад него. На първо време обаче Радев възнамерява да направи Съвет за стратегическо развитие на България, като ще очаква от него предложения за ускореното икономическо и социално развитие на страната. „Който иска да управлява, трябва да предложи високообразовани, компетентни и почтени хора, мотивирани да работят в полза на обществото.“
Дотук всичко това звучи чудесно, но в задачата се пита защо за две години на „Дондуков“ 2 президентът не събра около себе си такива експерти. Много е вероятно например точно това да е причината да пусне меко казано спорните промени в Закона за конфискацията, които дадоха възможност за натиск и срещу почтени бизнесмени. Тези промени не само бяха прокарани по спешност от ГЕРБ, ами и не получиха очакваното вето от държавния глава – при това само ден след новогодишното му обръщение, в което призова да надмогнем страха и да обединим усилия в името на законността, суверенитета и просветеното бъдеще. Дори управляващото мнозинство впоследствие да беше прегласувало абсурда „отнемане на имущество, независимо дали собственикът е оправдан от съда или наказателният процес срещу него е прекратен от самата прокуратура“, Радев имаше възможност да даде ясен знак на обществото, че се противопоставя на произвола.
А че произволът е емблема на текущото управление – в това няма никакво съмнение. Несъмнен обаче е и фактът, че той се е развихрил от самото му начало, беше налице и през януари, и през лятото и есента на миналата година. В такъв случай е най-малкото странно защо през септември Румен Радев смяташе, че предсрочните избори не са необходими, ако няма смислена алтернатива, а понастоящем вече е на противоположното мнение: „не дали, а кога“. От което логично следва, че алтернатива или междувременно се е появила, или се очаква да се появи благодарение на един предсрочен вот.
Работата обаче е там, че решението, което Радев предлага – машинно гласуване, видеонаблюдение и пр., би трябвало да влезе в срок от 6 месеца преди избори. Или поне на това държи Венецианската комисия, та да не може всеки да си прави промени, още повече радикални, когато си пожелае. Има си правила, а тъкмо на тях се позовава и държавният ни глава. Освен това става дума за чисто технически въпроси, за чийто ефект се водят експертни спорове – никой още не знае колко ще ни струва „прозрачността“ с уеб камерите, да речем. Не е ясно и до какво ще доведе, при положение че Русия, Грузия, Азербайджан, Сиера Леоне, Индия, Албания и прочие го прилагат, но още не са се превърнали в светъл пример за подражание. Машинното гласуване пък трябваше да е вече въведено, доколкото фигурира в настоящия Изборен кодекс, според който, впрочем, на вота за Европарламент през май следваше да имаме право и на електронно.
Естествено, далеч по-важно е питането откъде ще дойде алтернативата, след като до този момент не успяваме да съзрем и размития силует на такава. Напротив, положението е: „Всичко, което не е счупено, е изгнило, а всичко, което не е изгнило, е счупено“, както отговорил шефът на Морския музей в Ла Рошел, когато го попитали за кораба на океанографа Жак-Ив Кусто. Мантрата за новите и неопетнени лица отдавна издиша, открай време и почтените хора изпитват тежка погнуса от политиката. Не „всички са маскари“, разбира се, но до този момент ярка и увличаща алтернатива така и не се е появила. Призивите на президента за възмездие също са закъснели – сглобеният от него служебен кабинет в началото на 2017 г. не направи онази задълбочена ревизия на предишните управления, която се очакваше от него. Наяве не излезе и истината за рухването КТБ, като самият Радев отказваше да разсекрети двете стенограми от разговорите за банката при предшественика му Плевнелиев през юни и юли 2014 г. До разсекретяването им се стигна чак след съдебно решение, което даде на президента възможност да обяви за втората, водена вече в разгара на банковата криза: „Стенограмата няма никаква юридическа стойност и няма да даде отговор кой ограби КТБ. Тя обаче има огромна обществена стойност като прозрачност, от която всички имаме нужда.“
Тогава Радев нито попита кой е накарал множество държавни институции и предприятия да си влагат парите в КТБ, а за капак „запушваше ушите, очите и устите на контролните органи – БНБ и ДАНС“, нито защо не се търси отговорност от тях. Не зададе дори реторичния въпрос кой точно връчи наградата „Мистър Икономика“ на Цветан Василев, при положение че всички помним кадъра как ухиленият Цветан Цветанов държи статуетката „Рибарят и златната рибка“, изработена от Ставри Калинов. Ако някои не помнеха, това трябваше да им се припомня непрекъснато, или поне до момента, в който Цветанов най-сетне не напусне политиката.
А защо да я напуска иначе? Защото заради показните му акции като вътрешен министър държавата вече е осъдена да плати 1.8 млн. лева за обезщетения? Суета, вятър, както казваше Алеко, а и да е само Цветанов – с мед да го намажеш. Уви, с модела „КТБ“ българската политическа класа отгледа престъпна схема, която отрови и закопа цялата държава. Захрани корупцията, опорочи бизнес средата, съсипа медиите – все неща, пред които една алтернатива, дори да се спусне от небето като Бога с машината, ще изглежда абсолютно безсилна. Публичната среда е развратена до такава степен, че наистина трябва да се случи чудо, но засега добрата новина се изчерпва единствено с констатацията „Опитите продължават“.
В този ред на мисли помните ли експеримента със стоножката, на която учените откъснали и последните два крака, за да стигнат до извода: „Ако откъснеш и стоте крака на стоножката, тя оглушава“? Абсурден извод, нали, но всъщност само на пръв поглед – в един момент приказките за прозрачност и промяна ще додеят и хората ще престанат да се вслушват. Колкото и да са основателни критиките, няма как без конкретни идеи, защото останалото е хабене на време и обиграна публицистика.
Така че тъкмо идеи се чакат от Съвета за стратегическо развитие, чиито бъдещи членове е хубаво да имат предвид и друго. Първанов също се беше обградил с интелектуалци, те даже си бяха направили комитет, помпозно наречен „Съзидание“. Хората обаче заподозряха, че този уж интелектуален пиар изцяло обслужва собствените му политически амбиции, и към днешна дата се сещат за него от рядко до никога…
