„Сценарият беше написан за по-малко от седмица по едно просто правило: да отхвърляме всяко хрумване, всеки образ, които биха могли да породят някакво рационално, психологическо или познавателно обяснение. Да отворим всички врати за ирационалното. Да запазваме само образите, които ни стъписват, без да се опитваме да разберем защо.“
Това пише Луис Бунюел в своята автобиография, разказвайки за филма си „Андалуското куче“ (1929), правен заедно със Салвадор Дали единствено по „сънища и бълнувания“. Двамата са убедени, че публиката ще бъде скандализирана от бруталните образи, а Бунюел отива на премиерата, натъпкал джобовете си с камъчета: „За да замерям присъстващите в случай на неуспех“. И зрителите наистина са скандализирани, особено когато на екрана мъж прерязва окото на жена с бръснач, а от дупка в човешка длан започват да извират мравки. Стъписващо си е, да не кажем отблъскващо, макар че в реалността човек може да се сблъска и с къде-къде по-отблъскващи работи. Да види, например, как Бойко Борисов за пръв път чете от аутокю с една-едничка цел – да се циментира почти вовеки веков – създава такова тягостно усещане, та да му дойде и собственоръчно да си посегне с бръснача…
Подобно усещане, между другото, съм изпитвала от друг филм на Бунюел – сюрреалистичната сатира „Ангелът унищожител“ (1962), за който самият той казва преди прожекцията в Кан: „Филмът може да ви се стори странен, но животът понякога е странен“. Което е напълно вярно, защото сюжетът кажи-речи изцяло се върти около една врата. Но не каква да е врата, а широко отворена, но в същото време през прага й не е в състояние да престъпи никой от гостите в имението на сеньор Едмундо Нобиле. Пробват, не е като да не пробват, обаче има някаква невидима преграда, която не им позволява да напуснат. Никой няма обяснение какво точно им пречи да си покажат носовете навън, а положението става все по-нелепо. Дните минават, нощите по диваните са мъчителни и когато все пак успяват да излязат от омагьосаната къща, всички отиват на църква, където отново се оказват „заключени“ при отворена врата. Междувременно по улиците започват безредици, които са брутално потушени от армията, а в последната сцена стадо овце нахлува в църквата под звуците на изстрели.
Да, понякога животът е странен, а най-странното е, че сънищата и бълнуванията на гениалните сюрреалисти могат да се претворят в действителността. Представям си даже как Бойко Борисов след три дни предлага и референдум за доживотното му оставане на премиерския пост, а когато всички кръстовища и изобщо пътни артерии са блокирани, той облита страната с хеликоптер, за да замерва протестиращите с камъчета. Много ясно си представям и как вратата към изхода от това положение през цялото време зее отворена, но в един момент, дори вече да е ужасно нетърпелив да се измъкне навън, нито Борисов може да излезе, нито пък някой друг може да влезе, та така откарваме още десет години. При това „вътре“, забележете, остават ТКП Караянчева, Дани Кирилов и останалите потреси, наред с новонахлуващи овце, все под звуците на изстрели по улиците. Пълна безизходица, или тупик, както казват руснаците, които разбират от тупици и често сами си ги спретват – последния път, като самоволно гласуваха Путин да остане на власт чак до 2036 г., т.е. докато навърши 83 години.
За целта, разбира се, тук е достатъчно да се реализира и единствено идеята за Велико народно събрание, сама по себе си също сюрреалистична. И специалистите го обясниха добре: ако приемем, че до края на септември предложението бъде внесено в парламента, трябва да минат минимум два месеца, за да започне да се обсъжда. Минават, значи, октомври и ноември, а сетне и декември с празниците, след което през януари-февруари може и да се вземе решение за избори за ВНС, но пък президентът трябва да ги насрочва тепърва в тримесечен срок. Борисов, да речем, наистина хвърля оставка, както се е зарекъл, но поради невъзможност за назначаването на служебно правителство, той продължава да управлява. И докато „великите“ заседават, само че единствено по въпросите, които следва да решават, това правителство ще си действа до края на мандата на ВНС, който е… неограничен.
И още една хитра уловка: „след приключването на работата на ВНС президентът ще насрочи избори за обикновено Народно събрание, а това ще отнеме още 2-3 месеца, през което време отново ще управлява действащото правителство, тъй като това ще са редовни, а не предсрочни избори, и няма да има необходимост от назначаване на служебно правителство“ (по Цветозар Томов). Та с две думи, вероятността сеньор Нобиле да си седи залостен в имението поне до 2022-23 г., е твърде голяма, почти сигурна…
От какъвто и ъгъл да погледнем към такава ситуация, ще видим, че пред очите ни се разгръща същинска сюрреалистична сатира, още повече че идеята за ВНС се пръкна от бълнувания на самите протестиращи (т.нар. Отровно трио, самоназначило се за водач на народното недоволство). Сатиричният елемент е подсилен и от Борисов, който видя в нея златен шанс да се окопае, предлагайки отгоре на всичко „рестарт“, когато иначе твърди, че живеем в условия на стабилност и просперитет, и нахалствайки тъкмо той да сменя „модела“, когато моделът е извратен от собствения му стил на управление. Подобен цинизъм от страна на зает единствено с личния си дневен ред наглец може да се сравни с репликата „След мен и потоп“, както бил рекъл Нерон (макар че няма писмени доказателства наистина да го е казал).
Апропо, Нерон по-скоро бил натопен от Светоний, който го наковладил и за това, че заповядал Рим да бъде опожарен. После императорът наблюдавал пламъците от хълм, облечен в театрален костюм, и се кефил на пожара, докато свирел на арфа и рецитирал поема за гибелта на Троя. По-късно Тацит опровергал тези приказки, но междувременно Светоний се погрижил да изкара и мнозина други императори напълно откачили от прекомерната власт. Любимата фраза на Калигула, да речем, била „Oderint, dum metuant“ – думи, изречени от цар Артей в едноименната трагедия на Луций Акций, чийто превод гласи: „Нека ме ненавиждат, важното е да се страхуват!“. И хората взели, че наистина се изплашили, когато той записал „велика победа“ срещу… Нептун, пердашейки с камшик морските вълни, и назначил любимия си кон Инцитат за сенатор.
Да, животът понякога е много, много странен и човек попада под „ботушчето“ (точно това означава в превод Калигула) на някой изтрещял тиранин. А ботушчето в един момент се самозабравя, като се превръща в ботуш, който е убеден, че може да гази наред – през закони, хора, цяла държава. Същият Калигула, например, си сложил титлите „Звезда на народа, Баща на войската, Най-благочестивий, Превъзходния, Най-великий, Римски Зевс“, но за съжаление останал по-известен с името, с което го наричал Тиберий – „Змия на народа“. Писала съм и за президента на Боливия Андрес де Санта Крус, който се представял за „Велик гражданин, Възродител, Върховен главнокомандващ, Бригаден генерал на Колумбия, Велик маршал и миротворец на Перу“, така че да не се повтарям. Генерал Иди Амин Дада Умей в далечна Уганда обаче надминал всичките, като се самопровъзгласил за „Негово превъзходителство пожизнения президент фелдмаршал хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на „Кръста Виктория“, ордена „За заслуги“, „Военен кръст“, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последния крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета „Макерере“. А най-смешното е, че той самият не можел да си изпише цялата титла, защото бил слабо грамотен…
Е, ясно е, че Борисов не си е писал сам обръщението, но както каза Христо Иванов: „За първи път виждаме Борисов да чете“. Което не е никак малко, предвид хвалбите му колко е прост, нищо че е носител на руския орден „Михаил Ломоносов“ (енциклопедист, с извинение!). Напротив, може и да му помага даже, защото в „Психология на маниака“ Иван Хаджийски е обяснил чудесно този феномен: „Маниащината е амбициозност на посредствеността… Амбициозността на посредствения с високата си температура, като всеки афект, не му позволява да види границите на своето можене, признаците на безсилието, за да може да тегли естественото заключение: слагане примирено оръжието пред неумолимостта на необходимостта, по правилото „не е лъжица за моите уста“. Маниакът продължава борбата на всяка цена — за да я превърне в едно мъчение на неосъществими мечти, на едно бавно крушение на манията или на маниите му“.
На ръба на същото крушение днес стои и Борисов, превръщайки собственото си мъчение във всенародно. В комплект с онзи, който едвам си показва носа насред розовите храсти в „Росенец“, ще се докара обаче до ситуация, насила да бъде изкаран от омагьосаното си обиталище. Колкото и глашатаите на Великата сюрреалистическа революция да разправят, че „ходът на Борисов за нова конституция е лидерски и стратегически“ (проф. Антоанета Христова), „премиерът вече задава тона, ГЕРБ са в лидерската позиция“ (проф. Антоний Гълъбов) и т.н., тя ще се обърне срещу него (и тях). Защото тъкмо вкопчването във властта ще му изяде главата и не той, а публиката ще е замерващата с камъни. Задавал тона, правел стратегически ход… дрън-дрън-ярина, което още повече вбесява хората, та скоро ще бяга с подвита опашка като андалуско куче, скимтейки жално!
Когато маниакът най-после се събуди, сам ще разбере какъв абсурден свят е построил в съня си. Но ще бъде късно, защото спасението – такова, каквото си го представя в момента – го тласка към самоунищожение. А оттам нататък да му мислим ние, понеже не рестарт ни чака. Чака ни реанимиране на разбирането за нормално управление и въобще на нормална държава, пък то, горкото, едва диша след такава тежка катастрофа.
