„Водата е най-мекото и слабо нещо на света,
но в преодоляването на твърдото и силното е непобедима“
Лао Дзъ
Ще го кажа по-просто, за да бъда разбран – вашето и моето сърце са наполовина помпи за вода. Да не влизаме в подробности, но ако кръвната плазма представлява повече от половината от състава на човешката кръв, а пък самата тя е над 90 процента вода, то горното твърдение е вярно в своята привидна абсурдност.
Ако тази вода към сърцето ви спре, всичките ви творчески планове, селфита, кариерно развитие и прочие глупости отиват във вселенската канализация. Това е простата сметка на биографичното ви не CV, а ВИК (вода и канал).
Разбирате ли сега, колко сте нагли и глупави, когато плащате по около сто лева средно на човек всеки месец за мобилни телефони и интернет, а пищите като настъпани, че сметката ви за вода била висока. И това след като стотици пъти на месец сте прали, готвили, къпали, сядали или изправяли пред „белия трон“, мили кухненски съдове и т.н. И провеждали безсмислени разговори по селфона от типа: „Ми, кво прайш ся!“
Направете ментален експеримент за цивилизационен избор кое предпочитате да ви спрат за седмица – водата или интернета! И, ако някой предпочете да му спрат първото, наистина няма надежда за нас всичките?!
Сред неизброимите поражения, нанесени през годините от тоталитарната машина върху съзнанието на българина на битово равнище, е отношението към водата. Нейната философия се състоеше в краткото: „Пуснаха ни водата!“ или „Спряха ни водата!“. Подобна умствена отстраненост от случващото се трансформира в представата, че водата е нечия друга грижа и ангажимент, а самата вода е безплатен и щедър дар на природата, който щедро се лее на цена 0.02 лева на кубик по онова време.
Няма да коментираме, че точно тази цена на водата и социалистическото планиране на икономиката доведоха до пълна липса на профилактика и поддръжка на водната инфраструктура – грях, който тарикатски и подличко бе стоварен върху годините на демократизацията у нас.
Точно във връзка с онова време бе и разпространената масова практика българинът да си изстудява бирата и динята, посредством водно перпетуум мобиле (не зная вече това трябва ли да го превеждам) – тоест, бирата и динята в кофата, кофата под крана на течащата вода в банята, която с тънка струйка в продължение на много и много часове води към върховната наслада на плюскането.
Ето така преди точно 30 години се появи въпросът: „Вие от София ли сте или просто така си миришете?“. Водната криза в столицата на България, опразненият язовир „Искър“ и режимът на водата от преди точно три десетилетия показа, че на българинът паметта му е къса, а умът – в спестовен режим.
Безводието от последните горещи месеци, протестите на обезводнени жители на градчета и селца, изпълзяващи по напечения асфалт на скоростните пътища между областните градове са само началото на нещо заплашително. Но това не е от днес и вчера – от години у нас има населени места, където хората усещат живителната течност по ръцете си през няколко дни и за няколко часа. Нека, обаче, перифразираме: „Жадният не ще бъде разбран от добре напилия се с вода.“ Но ще го научим по трудния начин – изглежда безводието и пожарите си приличат – бързо преминават в съседния двор, село, град…
Отношението към водата и нейния дефицит показа още нещо – пълната липса на гражданско отношение към случващото се с водата, както и базисна информираност към този така сериозен проблем. Да сте чували, че от 2009 г. е в ход европейската гражданска инициатива „Право на вода“? Да знаете, че от 2014 г. Европейската комисия е ангажирана с преки действия по тази инициатива? Няма как да знаете – според статистиката България е на едно от последните места от държавите в ЕС, в които гражданският сектор е ангажиран с информация и действия в тази посока. И защо така – Финландия, страната на хилядите езера е най-информирана, а България – страната на изпразнените язовири – не. Нямам време да обяснявам сега и това!
Но, все от някъде трябва да се започне. И както винаги надеждата е в децата – те поне никога не са изстудявали бира и диня в течаща с часове вода. Затова, вместо безплодните и безперспективни спорове за въвеждането на вероучение в училище, предлагам (напълно сериозно) да бъде въведена дисциплината ВОДОучение. Всяко българско дете трябва още от училищния чин да разбере за цял живот важността и цената на водната капка. Практически знания по пестене на вода, култура по употреба на водата, знания за водите в България и още, и още. И, разбира се – изучаването на литературни текстове по темата.
И ако ще се правят промени в учебната програма по литература, то нека борбата на баба Илийца с кола от „Една българка“ бъде заменена с „Ветрената мелница“ на дядо Корчан и Лазар Дъбака, където (отново за съжаление и поука) става ясно едно – от време оно работата по водните инфраструктурни проекти у нас бива бързо зарязвана от българите, когато Господ се смили и им прати дъжд…
А сега, ако дочетохте написаното, изпийте една пълна чаша студена вода, за да подобрите състава на кръвта си. Сърцето ви и умът ви се нуждаят неистово от това…
