Новият президент и неговите покровители се опитват да поемат на ръчно управление държавата в малкото оставащи дни на това злополучно служебно правителство. Планирано като „плавен преход“ към управление на БСП и Ко. сега трябва бързичко да бъде свършена доста работа преди сегашните изпълняващи длъжността да приключат своите 15 минути слава. Ако някой е успял да запомни имената им. Неговият предшественик Георги Първанов мечтаеше за президентска република и направи достатъчно, в крайна сметка неуспешни, опити. Румен Радев няма неговия замах, организационни способности и влияние и трудно ще дублира подобен напън. Затова и последните му управленски изпълнения са повече в жанра „слон в стъкларски магазин“. Пък и той не е инсталиран там с тази цел, поне по първоначален замисъл. Скоростта на поредното свързано с БСП фиаско не е особена изненада. Заедно с перманентната политическа превъзбуда на Корнелия Нинова, която й коства изборите, те чудесно илюстрират тяхната банална предвидимост и повтаряемост.
В рамките на няколко седмици президент и правителство успяха да сътворят толкова политически, институционални и управленски гафове, че за всички стана ясно кой се е завърнал във властта, пряко или през мрежи. Радев се увлече в своите игри и принуди своето вице да започне да се дистанцира от него преди да са изминали дори 100-те дни толеранс. Ако някой е очаквал елегантно прехвърляне на чувството за ред и йерархия на един бивш военен към новите правомощия и позиция, със сигурност е останал излъган. Неговото излъчване и поведение започва да е арогантно и се разминава радикално с очакванията на мнозина за предпазлива и търпелива навигация на сложната политическа и институционална среда. Вторичен остава въпросът за точния баланс между собствено самозабравяне и ретранслиране на различни интереси, подредени зад него. Пък и изборът на теми на активност достатъчно бързо ще ги оголи. Всъщност, това започва да се случва. Справка, дълбокото мълчание и, по всяка вероятност, бездействие по европейския сблъсък с „Газпром“, от който страната може да има много и дългосрочни политически и икономически ползи.
Може би най-същественото измерение на фиаското е политико-институционалното. Законотворчеството из коридорите на президентството и унижението на целия Министерски съвет около отмяната на наредбата за бежанците най-точно илюстрират отношението на Радев и неговия екип към конституционния ред в страната и основните му принципи и механизми. Пренасянето на армейски подходи в стил „строй се, преброй се“ със сигурност не е в арсенала на съвременната демокрация, колкото и изкривена да е тя по нашите земи. Тяхното комбиниране с политическата култура и история на неговите политически спонсори не предвещава институционална стабилност особено, ако те успеят да се промъкнат в изпълнителната власт. Няколкодневните опити за отричане и маскиране на проблема също бяха жалки, но така и не предизвикаха достатъчен политически и обществен натиск за оставки. Подкрепата от страна на Радев на вълните от уволнения и напускането на конституционната територия по отношение на законодателната активност завършват картината на президент, който твърдо е решил, че конституция и институции няма да бъдат особена преграда за неговите желания.
Идеята за уседналост на национални избори удари по може би основния прерогатив и ангажимент на президента, единството на нацията. Тя е не просто фалшиво решение на хиперболизиран проблем, но илюстрира склонността на президента безпардонно да прескача различни механизми и принципи на съвременната демокрация. Неочакваният хъс по темата вече основателно предизвиква съмнения за връзки с ДПС. Най-големият провал обаче е пълното неразбиране на начините на съществуване на нациите в съвременния свят, трудността по поддържането на националната общност в подобна среда, крехкостта на връзките, които я крепят. Да се опиташ да унищожиш политическите връзки на нашите сънародници зад граница е обаче не просто неразумно, а дълбоко политически безотговорно. Достатъчно фактори вътре в страната тласкат все повече българи към напускане. Вместо публичната власт да търси трескаво тези политики и отношение, които позволяват укрепване на тези връзки, Радев де факто заяви пълната безполезност и дистанция с нашата диаспора. Тази безотговорност ще остави петно върху цялостното му политическо присъствие.
Продължават и опитите за пълзяща външнополитическа ревизия, макар засега неговите способности и смелост да не позволяват голямо разгръщане. Кухата реторика ала Гоце трайно се завръща в президентската институция и линията на бездействие ще бъде основния инструмент на проблематизиране на външнополитическата позиция на страната. Без подкрепа от изпълнителната власт, Радев трудно обаче може и да я промени. Ако искаше да създаде цялостен по-активен модел на поведение, той досега със сигурност трябваше да инициира много по-задълбочен дебат за бъдещите политики и поведение на България във време на активно преструктуриране в ЕС. Нищо подобно не се случва. Напротив, външната политика на служебното правителство е особено незабележима. Нещо повече, ситуацията му предостави чудесна и важна възможност да защити националните интереси във финализиращия се диалог между ЕК и „Газпром“. Страната ни има безпрецедентна възможност да излезе от клопката на руския газов захват през инструментите на европейската политика и в момента страната ни би трябвало да е готова с аргументи в тази посока. Разбира се, нищо подобно не се чува и вижда. Но пък за нещо подобно се иска смелост и независимост, каквито бившият летец очевидно и очаквано не притежава.
Конструирането на служебния кабинет достатъчно ясно показа намеренията на Радев и неговите покровители. Начело с премиера бяха върнати множество типични за „царските години“ типажи. Тяхната основна характеристика е политическата безгръбначност и биографично благоприличие, което е най-подходящата фасада за ненатрапчивата готовност за изпълнение на всякакви управленски поръчки. Затова и не е никаква изненада, че точно професор по право демонстрира такова унизително отношение към законите и конституцията. Външният министър е друго лице от тези години и надлежно прекара краткия си мандат в почти пълна нелегалност. На повечето останали няма да запомним и имената. Погледнати около елипсовидната маса на министерски съвет общото усещане е за безлични и унили фигури, напомнящи лицата от късния соц. На политическия терен бяха пуснати и различни „булдози“ като Илко Семерджиев, чиято основна цел беше да подгони и направи предизборно представление срещу своя предшественик. Удобни изпълнители на една позната и посредствена политическа пиеска.
