„Сервитьорът сърдит ли ни е?“
Ако този въпрос не идваше от Ерик Уайнър, можеше и да не му се обърне внимание. Само че Ерик Уайнър никога не пита случайно, слуша много внимателно, след което подрежда нещата по местата им. Това той може да го прави и ако сте чели поне една от трите му книги, преведени на български, съм сигурна, че сте съгласни. Ако пък тази една книга е „География на блаженството“ вече сте убедени, че въпросът е зададен от голям и талантлив познавач на човешките емоции.
Сервитьорът изглежда солидно, възможно най-солидно. Висок, представителен и сериозен. Говори с басов глас, гледа леко изпод вежди и е компетентен.
„Не, не ни е сърдит. Кое те кара да го подозираш?“
Ерик Уайнър е специалист по щастието. Посетил е 60 страни, включително и Северна Корея. Не мисли, че бройката на страните е голяма, не му е било това целта. Искал е друго – да остане във всяка страна толкова, колкото да разбере какви хора живеят там. Пътувал е повече в дълбочина, отколкото на ширина. Наясно е с особеностите на катарците, исландците, молдовците, швейцарците… Знае кое ги прави щастливи, има доказателства как хората по света си приличат, но и колко много се различават.
„Защото той не се усмихва…“
За сервитьора става дума. Наистина не се усмихва, съвсем сериозно обсъжда качествата на лаврака с издателя и преводача на Ерик Уайнър Нейко Генчев, дава информация за розето и много вътрешно приема дилемата ни дали рибата да се сервира с аспержи или с картофи.
Така с Ерик Уайнър дойдохме много бързо до онзи момент, до който идва всеки български домакин, който има любопитен гост от чужбина – защо българите не се усмихват. Няма кратък отговор на този въпрос, не знам дали има и верен, но за сервитьора съм …
„Сигурна съм, че този сервитьор иска да ни обслужи по най-добрия начин“ – казвам и поглеждам към сервитьора, който изглежда толкова сериозно, колкото човек който държи в ръце автомат за близък градски бой. Чак не ми се вярва, че не казва „Ръцете горе и зад врата“, ясно го чувам да обяснява, че лавракът е съвсем пресен.
Ерик Уайнър е в състояние много накратко и безкрайно интересно да обясни защо един народ е щастлив или нещастен. Хваща такива дребни детайли в народопсихологията като това, че исландците са щастливи, включително и заради мъдростта си да не приемат провала за срамен. Наясно е защо в Швейцария предпочитат да не се хвалят с богатството си. Говори с дълбока симпатия и разбиране за молдовците, които тежко преживяват липсата на национална идентичност. Открил е колко много липсата на култура и изкуство липсва на легендарно богатите катарци, за да бъдат напълно щастливи. Знае, че България е на последно място в класациите за щастие в Европа, а в световната подредба е някъде сред бедните африкански държави. Интересно какви ни вижда той в тези два-три дни откакто е в страната ни.
„Съвсем първото ми впечатление от българите е, че са щастливо тъжни.“ Моля го да уточни, фразата е парадоксална и това ни приляга, но може ли да я обясни с поне още едно изречение. „Изглеждат някак щастливи от това, че са тъжни.“
Никога не съм чувала с толкова кратко изречение така вярно да се описват българите. Когато прочетох „География на блаженството“ не допусках, че ще мога лично да попитам автора й как ни вижда. Чудех се как ли би ни описал, ако вместо в Молдова, пътищата му го бяха довели в България за написването на тази книга. Щеше да ни опише така гениално, както е видял молдовците, но нямаше да каже, че причината при нас е липсата на национална идентичност. Имаме си национална идентичност в изобилие, а напоследък дори в излишък. Как ли щеше да е посочената от него причина за нашето 98-мо място в световната ранглиста на щастието? Но сега той очаква да чуе обяснения от нас.
По отношение на щастието ние малко приличаме на отношението на швейцарците – казвам. – В „География на блаженството“ пишеш, че швейцарците не се фукат с богатството си, за да не предизвикват завист. Ние сме в подобна ситуация с щастието, не го показваме на другите, не го заявяваме, не го изкрещяваме, за да не го урочасаме.
„О – казва Ерик Уайнър, – вие сте нещо като тайно щастливи.“
Този човек е наистина гениален с формулировките. Наистина щеше да е голям късмет да ни включи в книгата си „География на блаженството си“. По-вероятно е да бъдем част от следваща му книга, тя вече има работно заглавие – „География на любовта“. Ще бъде трети том в неговите „географии“ и ще сложи точка на трилогията, така прекрасно оформена и издадена от „Фабер“. Вече е започнал проучванията си в различни страни, затова пита: В България хората повече се обичат или повече се карат?
„Каква е разликата?!“ – казвам и докато той се смее, а аз не, защото за мен това не е шега, и двамата разбираме, че нито щастието, нито любовта при българите са много лесни за описване.
„Той скара ли ни се нещо?“ – този въпрос е отново за сервитьора, който дойде до масата, огледа я с поглед на митничарско куче, което души за дрога и попита дали рибата е достатъчно топла, а розето достатъчно студено.
„Не, не ни се скара, интересува се дали храната ни харесва.“
И какво още си е помислил сърцеведът Ерик Уайнър за българите през това кратко време, в което е тук, толкова кратко, че все още не е опитал нито ракия, нито таратор. „Помислих си, че на българите им липсва самоувереност, доверие в себе си им липсва“ – казва той. Щем не щем, стигаме до онези пет века, в които българите не сме имали своя държава. Как да повярваш, на държавата, като толкова време ти е липсвала и си се оправял без нея? Как да е изградена връзката между хора и институции, като толкова години не си имал правителство? Как да имаш увереност в себе си, ако си мислиш, че си самотен в битките си, че институциите съществуват, за да те затрудняват, контролират и наказват, а не да ти помагат? „Но хората вярват на близките си, на съседите?“- усетил е пътешественикът писател. Да, вярват и разчитат на близките и съседите. Писателят е видял комшулуци и е силно впечатлен от тази солидарност да се градят в стените врати, през които можеш не само да се скриеш, а да спасиш живот.
Да, интересен народ сме българите за човека, който е видял, опознал и описал какви ли не места, времена и народи. Решаваме да поправим веднага поне половината от грешката да не е опитвал типични български неща и му поръчваме ракия. Сервитьорът е носи чашата внимателно и толкова съсредоточено сериозно, все едно пренася ядрено гориво. Ерик Уайнър го поглежда с оня поглед, който вече е ясно, че вижда по-дълбоко от обикновеното: „Е, май започнах да го предпочитам пред развеселените и ухилени американски сервитьори. Поне не е лицемерен.“
