През последните месеци сигурно сте останали с впечатлението, че българският президент и правителство нямат търпение най-накрая да се захванат с инвестициите и промените в нашата сигурност и отбрана. Този път обаче наистина, както само бивши военни могат. Поне в това ни убеждаваха. Ако това обаче е така, няма никакви признаци да се случва. Например, само преди дни цели 9 страни-членки на ЕС са обединиха, за да настояват бъдещият скок в разходите за отбрана да не се включват при изчисляването бюджетните дефицити. Това общо взето е най-бързата писта за рязко увеличаване на тези инвестиции при наличието на достатъчен ресурс. В групата са Естония, Латвия, Литва, Румъния, Полша, Унгария, Словения, Гърция и Италия, на практика абсолютно всички държави в близост до войната в Украйна. България, естествено, отсъства. Подобно поведение едва ли е случайно. От десетилетия поредни правителства заемаха заучена безпомощна поза, която всъщност възпроизвеждаше продължаващите руски зависимости и половинчато натовско членство. Нещо повече, тази пасивност е вече комбинирана с ускоряваща се външнополитическа маргинализация на страната. Внимателният поглед към дипломатически календари на основните и най-активни западни държави ясно показва, че София е до голяма степен отписана, разположена в добре познатата на всички графа на колеблив, слаб и несигурен партньор. Във война няма и време за такива. А и ние сме твърде заети с нашето снишаване.
В центъра на тази външнополитическа амбивалентност е президенството. Всъщност, тя е видима върху цялостния профил на президента Румен Радев още от самото начало. Тя е причината за дългогодишната дипломатическа изолация, в която той бе поставен преди да направи опит за препозициониране след окончателния репутационен срив на Бойко Борисов. Тази маневра бе половинчата и без особени успехи за Радев и преди втората руска инвазия на Украйна, а сегашното му поведение ще го върне почти в изходна позиция. Разбира се, неговите проксита в правителството имаха и продължават да имат важна функция по неутрализирането на про-западното поведение. Ако към това добавим и тактическата подкрепа на БСП, картината става достатъчно ясна. Очевидно снишаването изисква и съучастието на българските служби за сигурност, които сами си поставиха диагноза със следните четири изречения: „Нашите прогнози са, че в краткосрочен план не следва да се очаква мащабен военен конфликт (…) Мащабна руска офанзива е нереалистична в следващите месеци (…) Пълномащабен военен конфликт не следва да се очаква (…) Не споделяме оценката за мащабна бежанска вълна (…)“ Общо взето, „говорит Москва“. Но и в това отношение надали изненаданите са много, просто поредно доказателство на житейското клише – тук държава няма. Не, пардон, освен в случаите, когато трябва да бъдат арестувани тийнейджъри, които имат наглостта да бъдат свободни и да изразяват позициите си. В общ план, президенството и неговите разклонения в момента разполагат с достатъчно позиции, за да поддържа снишаването.
Нещо повече, България има едва функциониращо правителство. На практика виждаме четири паралелни управленски писти, които си функционират почти без допирни точки. С едно-две изключения, в ключови моменти на кризата дори министрите даваха отделни пресконференции при отсъствие на цялостна структура и рамка на българската реакция. Кирил Петков видимо балансира и доста хаотично се опитва да сглоби някаква приемлива за съюзниците позиция. Очевидно е обаче, че той или не иска или не може да поеме политическия риск да застане срещу Радев и Нинова. Със задълбочаването на военната криза и предстоящите дълбоки геополитически размествания, подобна нагласа ще стане напълно неустойчива. Той е изправен пред политическа калкулация, която няма индикации, че осъзнава. Безличност и безгръбначност в сегашната ситуация може да удължи живота на правителството, но ще му струва сериозна загуба на гласове на следващи избори. На тях Румен Радев няма да му помогне и министър-председателят е всъщност в доста по-силна позиция, отколкото осъзнава или иска да признае. Страната на практика функционира без външен министър. След седмици на полунелегалност, министърката даде няколко кратки и объркани интервюта и отново се скри. Сега е заета с дейност, която в нормални администрации се върши от шефовете на кризисни щабове или политически директори. Някои от и без това малкото по-високопоставени гости през последните седмици дори не се срещнаха с нея. Това също не е изненада. Дамата е избор на политическия комплекс Радев – Янев и нейната функция е да е точно толкова безидейна и управленски безлична, колкото е в момента. Нейните ментори пък решиха по време на война в Европа да атакуват правителството и да го парализират с ежедневните си публични и задкулисни атаки. Новият министър на отбраната е все още въпросителна.
Нивото на политическа адекватност на партиите също е стряскащо. „Продължаваме промяната“ продължава да е буквално в насипно състояние, а обърканите й лидери са доникъде в нейната институционализация. Виртуалната формация е на път да надмине рекорда по политическо безличие на партията на т.н. „бивш цар“. ИТН дори вече не е сигурно че съществува от гледна точка на ежедневната политическа функционалност. БСП е просто вярна на себе си и в крачка със собствената си история отново показа, че за нея русофилството е най-висшата форма на патриотизъм. Нея не може да я разклати дори смъртта на етнически българи в Украйна. Позната позиция от славните времена на опитите България да бъде направена съветска република. „Демократична България“ е бледо копие на историческите си предшественици. Нейните лидери направиха някои силни изказвания, но партиите им са очевидно неспособни да предложат полезни идеи за управление на сегашната криза и политики в отворилата се геополитическа възможност. ГЕРБ пък, всъщност къде са въобще ГЕРБ?! ДПС няма смисъл да се коментира. „АБВ“ и „Възраждане“ са си директни московски проксита, тук новина няма. Разбира се, има и друга България. Тя е видима във хилядите хора, чиято щедрост, дискретна подкрепа и съпричастност на моменти просто спира дъха и вдига духа. За съжаление, обаче, тази гражданска енергия и солидарност към бягащите от войната няма пряко отношение към институционалните процеси на външната ни политика.
България е на път да плати и много висока, дългосрочна геополитическа и геоикономическа цена за срамното си снишаване. Без излишни нюанси, войната разделя света на два блока, прави го достатъчно еднозначно и с дългосрочни последствия. Предстои вълна от интеграция в ЕС и НАТО, при това в сектори, които досега оставаха встрани от динамиката на конвергенцията – отбрана и сигурност, енергетика, нови технологии и други. Сменя се базовата логика на четири макро прехода, които вървят в момента – технологичен, дигитален, енергиен и индустриален. Тя се обръща към сигурността и устойчивостта, към регионални, западни и/или европейски вериги и позициониране. Предстои поне десетилетно усилие за подновяване и развитие на военните и отбранителните способности, вече дори се обсъжда поемане на нов европейски дълг за подобни инвестиции и за по-бърз и управляем енергиен преход. Стартиралите процеси на in-shoring ще се ускорят и вече ще имат целенасочена подкрепа на западните правителства и организации. В тази коренна различна среда, степента и убедителността на евро-атлантическата и европейската принадлежност, политическото позициониране на отделните държави, тяхното общо дипломатическо присъствие и активност ще са далеч по-важен фактор за развитие и оползотворяване на новите възникващи възможности. От тази гледна точка, сегашното поведение на страната носи дългосрочни рискове с потенциално тежки политически и икономически последствия.
Наистина е трудно човек да си представи по-неподходящ геополитически момент за двусмисленост, нерешителност и политическо безличие. Сигурен съм, че мнозина си мислят, че в сегашната ситуация България все някак ще се дотътри до що-годе приемлива позиция, ще успее да бъде достатъчно дискретна, за да не се набива на очи, ще мине отново „между капките“. Съществува обаче съвсем реалистичен друг, по-лош сценарий, който може да отиде дори отвъд жалкото снишаване. Западът е на прага на фундаментални решения, някои вече се виждат, други тепърва предстоят. Но едно е ясно, НАТО отива към промяна на стратегическата си концепция и тя ще означава пълно откачване от остатъчните връзки с руския военен комплекс, вълна от превъоръжаване, преформатиране на цялостната структура на способности и на отделните страни-членки, повече разходи, повече и по-дълбоки съвместни инициативи, перманентно разполагане на сили и капацитети по целия източен фланг и други. Погледнато от този ъгъл, всъщност в нашия контекст истинската анти-западна истерия предстои. И тогава на нашето общество наистина ще му се наложи да вземе решение къде всъщност принадлежи. Подобна перспектива няма как да вдъхва особен оптимизъм. Най-малкото защото по нашите земи свободата „дойде“. А такава поява е сред най-сигурните индикатори, че рано или късно ще си „отиде“. С нашето поведение през последните седмици ние приближихме този ден. И в това сякаш просто има прекалено много историческа логика.
