Великобритания официално връчи документа, с който задейства чл. 50 от договора за Европейския съюз. Очаква се преговорите за излизане от общността да започнат през май. С една малка подробност – Гибралтар не е споменат в писмото на Тереза Мей като аспект в предстоящите разговори. От Уестминстър заявиха, че са се отнесли към въпроса сериозно, а в документа са заложени само основните принципи за Брекзит. В отговор ЕС изготви своя проект на позиция, който трябва да бъде одобрен на срещата на върха на евролидерите на 29 април. В нея обаче Гибралтар фигурира: “….след като Обединеното кралство напусне Съюза, няма да се прилага споразумение между ЕС и Великобритания за територията на Гибралтар без сделка между Испания и Великобритания”. Мадрид ликува, Лондон се бунтува, а Гибралтар умува. Но защо?
„Скалата“ на раздора
Гибралтар е британска задморска територия, която се намира в южната част на Пиринейския полуостров и има обща граница с Испания. Към момента жителите на конституционната монархия имат британско гражданство и ограничен суверенитет – държавен глава е кралица Елизабет II, която назначава свой губернатор. Великобритания се грижи за отбраната, външната политика и вътрешната сигурност на Гибралтар. Той обаче може да решава сам кои британски закони да прилага с оглед на собствената си конституция и решенията на еднокамерния парламент. Но не винаги е било така. През годините различни народи населяват „Скалата“. В средата на 15-и век тя окончателно е завладяна от испански благородник, участвал в Реконкистата. След смъртта на Карлос II през 1700 г. Испания става арена на ожесточен сблъсък, тъй като основният въпрос е кой ще наследи престола. Много европейски владетели искат да откъснат парче от империята, която включвала територии от днешните Италия, Нидерландия, Белгия, Америка и Филипините. Преди смъртта си кралят посочва за свой наследник френския си племенник Филип, но Англия и Холандия се опасяват от създаването на нова доминираща държава в Европа. Така започва 13-годишната война за испанското наследство, която завършва с договора от Утрехт. Според него, Гибралтар е британска собственост.
След 1713 г. Испания прави няколко опита да си възвърне контрола над „Скалата“, но без успех. Най-значимата битка се води по време на американската гражданска война и съответно Великобритания трябва да воюва на два фронта. До днес Гибралтар продължава да бъде крайъгълен камък в испано-английските взаимоотношения, особено в контекста на Брекзит. 96% от населението на страната гласува за оставане в ЕС, но сумираните гласове на Обединеното кралство определиха друг изход от референдума. Още на 24 юни м.г. испанският външен министър Хосе Мануел Гарсия-Маргальо заяви, че това е уникален шанс за Мадрид и Гибралтар да започнат преговори за споделен суверенитет. Така гибралтарци ще останат в ЕС с испански паспорти и британско гражданство. В противен случай, след като Великобритания напусне единния пазар на Съюза и преустанови свободното придвижване на хора от другите страни членки, Гибралтар ще пострада. Но не само той.
До „Скалата“ и назад
Досега ЕС беше посредник между Испания и Великобритания, когато е имало напрежение заради Гибралтар. Ситуацията обаче се промени, защото, изглежда Брюксел иска да предостави нещо на Мадрид. В преговорите за уреждането на Брекзит испанското правителство може да получи право на вето по всички въпроси, засягащи „Скалата“. Според гибралтарския главен министър Фабиан Пикардо, това е опит кралството да „открадне“ британската задморска територия, но крайната цел на Гибралтар трябва да бъде специален статут в рамките на ЕС. Защо обаче страната е толкова важен обект на спорове? Нима става въпрос единствено за едно неосъществено минало?
Тъй като делят обща граница, очаквано голяма част от населението на Гибралтар и Испания учи и работи в съседната й. Ако Мадрид затвори границата си, каквато беше ситуацията в периода 1969-1985 г., това ще се отрази и на броя чуждестранни туристи и на инвеститорите. В момента последните са привлечени основно от факта, че в Гибралтар няма ДДС, а данък печалба е сравнително нисък. Така фирмите имат достъп до европейския пазар и в същото време оперират в т.нар. „данъчен рай“. Държавата има стратегическа роля не само като голям финансов център, но и заради местоположението си. Страната се намира на по-малко от 20 км от северните брегове на Африка, а протокът осигурява достъп на товарни и военни кораби. Правилата за риболов в региона често стават повод за напрежение с Испания, която обвинява „Скалата“ не само в експлоатация на чужди ресурси, но и в незаконна търговия на цигари през границата. На територията на Гибралтар се намира още британска военна база с включени пристанище и летище. Поради тези причини, британският външен министър Борис Джонсън заяви, че „Гибралтар не е за продан“, а бившият председател на торите Майкъл Хауърд дори направи паралел с Маргарет Тачър и Фолклендската война (Фолклендските острови са британска задморска територия, към която Аржентина има претенции. През 1982 г. се стига до военен сблъсък, в резултат на който островите остават до ден днешен част от Обединеното кралство). Депутатът от Консервативната партия Доминик Грийв обаче определи думите на колегата си като „апокалиптични”, а бившият външен министър и лейбърист Джак Стро обвини Хауърд в шовинизъм. Испанските власти пък не скриха „учудването” си от острия тон на Уестминстър.
На този фон медиите раздухаха балона за напрежението между Мадрид и Лондон, което щяло да се превърне в световен скандал. В същите тези медии се появиха интересни гледни точки по проблема. Една от тях гласи: защо да не се откажем от Гибралтар? Първо, не е толкова лошо да си испанец и второ, Великобритания притежава достатъчно места от типа „данъчен рай”, за да прекарва стоките си. От друга страна, договорът от Утрехт е подписан от крал Филип, който по думите на читател е бил „побъркан и сексуално ненаситен човек, организирал оргии, които продължавали седмици“. Друго мнение гласи, че „ако искаш да ухажваш някого му подаряваш цветя, а не му захлупваш саксия на главата“. Факт е, че никой не харесва промяната особено когато резултатът е неизвестен. В тази връзка, част феновете на английския футболен клуб „Лестър Сити“ сякаш не се вълнуваха толкова от резултата на мача с „Атлетико“ Мадрид от четвъртфиналния кръг на Шампионска лига преди дни. Те скандираха „Гибралтар е наш” и дори влязоха в сблъсъци с полицията. За разлика от тях, Тереза Мей цитира известната мисъл на Уинстън Чърчил, че говоренето е по-добро от войната и увери, че ще направи всичко възможно да осигури най-доброто споразумение за Гибралтар. На среща на външните министри на ЕС в Люксембург в началото на месеца към спокойствие и водене на преговори призоваха и холандският външен министър Берт Кундерс и Мишел Барние, главният преговарящ на ЕС по въпросите за излизането на Обединеното кралство. Не особено спокоен обаче изглеждаше Найджъл Фараж, който нарече ЕС „непоследователна група лицемери”, тъй като ЕС преговаря като блок, но в същото време дава предимство на Испания по отношение на Гибралтар. Трима британски евродепутати дори предложиха изменения в проекторезолюцията на ЕС, но бяха отхвърлени. В едно от тях се поставяше акцент, че Гибралтар, Шотландия и Северна Ирландия са гласували срещу Брекзит.
Референдумите като мода
Подобно на Фолклендските острови, Гибралтар също решава на референдум своята съдба. И то не веднъж, а три пъти. През 1967 г. 99% от жителите гласуват против преминаването под испански суверенитет със запазване на културните, социалните и икономическите им интереси. Това води до промени в конституцията и до влошени връзки с франкистка Испания. През 2002 г. 98% отхвърлят предложението за споделен суверенитет между Мадрид и Лондон. През 2006 г. на референдум са подложени промени в конституцията на страната, които разширяват правомощията на гибралтарския парламент. Какво ще донесе плебисцитът за Брекзит, предстои да разберем. Мишел Барние е посочил октомври 2018 г. за краен срок за постигане на споразумение за напускане на Великобритания. След това то ще трябва да бъде одобрено от страните-членки. Междувременно, Испания ще трябва добре да обмисли ходовете си. Тя вече „потрива ръце“ при мисълта да си върне Гибралтар. Дипломатическите й совалки през последните месеци са показателни. Испания нямало да наложи вето за присъединяване на независима Шотландия към Европейския съюз, въпреки че през 2014 г. определи първия й референдум за независимост като „катастрофа“. След Брекзит, Единбург предприе действия за отделяне от Обединеното кралство, тъй като шотландците гласуваха „за“ оставане в Съюза. Позицията на Мадрид не е изненадваща, макар и вътрешно противоречива. От една страна, Гибралтар може да остане в ЕС по модел на Шотландия, ако се отдели от Великобритания. В такъв случай, Испания няма да остави суверенния вакуум и ще осъществи дългогодишните си амбиции. От друга страна, Испания не иска по никакъв начин да насърчи властите в автономната област Каталуния да обявят едностранно независимост. Основната задача на встъпилия в длъжност през 2016 г. президент на Каталуния е да подготви структурите на новата държава и да свика референдум. Засега липсва ясна концепция какъв ще е статутът на каталунците спрямо ЕС например, но интересното тепърва предстои.
Между Сцила и Харибда
Отново настъпва исторически момент за Гибралтар. Както често се случва, именно малките подробности създават най-големите проблеми. „Скалата“ е дом за 32 000 жители, които се опитват да балансират „между чука и наковалнята“. И докато Тереза Мей отхвърли с усмивка възможността за военен конфликт с Испания, стотиците преминаващи границата всеки ден гибралтарци остават заложници на чужди интереси. Те се надяват, че ЕС ще се вслуша в тяхната воля, вместо някой да им налага ред отвън. Ще остане ли испанското наследство „кауза пердута“ или Гибралтар ще предизвика ефекта на доминото? Отговорът на този въпрос едва ли ще стане ясен скоро, тъй като реалните преговори не са започнали. В техния фокус обаче на първо време са въпросите за дълга на Великобритания към ЕС, възлизащ на близо 60 млрд. евро според Брюксел и сигурността. Ако изобщо се стигне до разговори за суверенитета на Гибралтар, се очаква Съюзът да застане на страната на Испания като държава членка. Великобритания пък като че ли едва сега „се загрижи” за анклава си и е готова да „яхне националистическата вълна”. От друга страна, за ефектът на доминото в днешно време е модерно да се говори по всякакъв повод – изборната победа на популисти, „провалените държави” в Близкия изток и др. Ето защо ми се струва по-логично да се осъществи т.нар. самореализиращо се пророчество по теоремата на Томас: очакването на „големия взрив” да доведе до него. Без обаче да е имало реални предпоставки за това. Медиите, убедена съм, са на друго мнение.
…………………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
