Все повече сме обсебени от това кои сме, а не от това как живеем и как трябва да променим живота си. Някъде през последните години просто загубихме интерес и способност за сложната и търпелива работа по подобряването на нашия живот и просто се впуснахме в хаотични битки на идентичности. Една фраза на руския президент чудесно илюстрира лекотата, с която влетяхме в чутовна истерия, вместо спокойно и твърдо да си съобщим реакцията и да приключим случая. За най-бедна икономика в ЕС е впечатляващо мърлявото пренебрежение към въпросите и дилемите, които трябва да разрешим, за да се „отлепим от дъното“. Затова и надали много българи въобще са обърнали внимание какво ни каза европейската комисия миналата седмица точно за нашата икономика и финансова система. Кой ли вече слуша такива неща, те не са медийно секси, изискват четене и мислене, в тях няма да откриете работещата смес за публична популярност. Пък и как да се конкурираш с роклята на т.н. „първа дама“. Просто някакви анализи, понятия, тежки теми за икономика, обществени поръчки, финансова система. Две неща са най-впечатляващи около последните оценки и препоръки относно българската годишна програма за реформи. Едното бе колко различна от добре познатата картина на страната описват те и колко нелепо стоят целия този език и теми на местния фон.
По нашите земи вече всякакви пориви за промяна са притъпени. Накъдето и да се обърнете, ще чуете някой да обявява края на някоя реформа. Образователната е отдавна приключена и с всеки успех на някоя международна математическа олимпиада потъват надеждите за някакво проблематизиране на българската образователна система. Говори се основно за пари и сегашното правителство изглежда обсебено от въпроса за увеличение на учителските заплати. Независимо какво се случва в самите училища и колко бързо изчезва способността на децата да са адекватни на времената, в които живеят. Сегашният правосъден министър преди време и в друго качество вече обяви края на съдебната реформа. Надали са много хората, които си мислят, че ако не беше и без това доста хаотичния и неравномерен брюкселски натиск, и тя отдавна нямаше да е забравена. Сегашният подход е: да, реформа може, но само ако се прави от тези, които най-малко я искат. Погването на Лозан Панов най-отчетливо илюстрира тази маневра. След турбуленциите на Петър Москов и здравната ще се окаже приключена. Най-много от време на време по някоя европейска програма да купят и шумно инсталират нова медицинска техника. Хардуър, за софтуеърът на правила, практики и институции няма желание и воля.
Какво обаче всъщност ни съобщи ЕК? Страната продължава да има сериозни макроикономически дисбаланси, свързани най-вече с продължаващи проблеми във финансовия сектор и високата корпоративна задлъжнялост в условия на висока дългосрочна безработица. Проблемите с данъчната система и събираемост остават, както и делът на „сивата икономика“ и недекларираните доходи. Проведените стрес-тестове във финансовата система потвърждават цялостната устойчивост, но според ЕК страдат от сериозни недостатъци по ключови параметри, например кредитите между свързани лица. Идентифицирани са различни проблеми в сектора на застраховането, както и на ниво надзор. Ясно е казано, че досегашните усилия на БНБ за коригиране на тези проблеми не са достатъчни и е нужно много повече. Много ясно са идентифицирани проблема и последствията от високата корпоративна задлъжнялост, има множество препоръки и в тази посока. Особено неприятни са оценките за образователната и здравната системи със силно негативни последствия за бъдещето на българската икономика. Има и по-дребни проблеми като например това, че страната не е подала навреме самата годишна програма за реформи и тази за конвергенция. Но да приемем, че това са сравнително маловажни чиновнически подробности. В документа има и някои добри новини. Например, по оценка на комисията България ще изпълни финансовите критерии на Пакта за стабилност и растеж за тази и следващата година.
Както обикновено, подобни анализи и оценки включват препоръки и предписания за реформи. Някои от тях са добре познати и доста общи, например тези за социалната сфера и данъчната система. Любопитно е обаче, че най-конкретните препоръки са в областта на финансовия сектор, от който вътре в страната постоянно струят положителни оценки и коментари. Например, предлагат се последващи оценки с акцент върху четири конкретни параметри, както и подобряване на банковия и небанковия надзор „в тясно сътрудничество с европейските институции“. Разбира се, ЕК не е последна инстанция на истината и много от нейните оценки спокойно могат да бъдат коментирани или пък проблематизирани. Например, някои от нейните прогнози за икономически растеж не са били исторически съвсем точни, но като цяло надали са много хората, което биха ги поставили под съмнение. Същото важи и за Световната банка и Международния валутен фонд.
Поразително е колко малко от всичко това се чу в българската политика и публичност. Вярно е, че различни доклади и препоръки излизат доста често и не можем всеки път да очакваме някакъв кой знае какъв резонанс. В този случай обаче относителното съвпадение между стартирането на работата на новото правителство и доста неприятната очертана обща картина трябваше да доведат до много повече публичност и дискусия. Особено по въпросите на финансовата система и надзора, които в крайна сметка не сработиха преди няколко години и които се очертават като новата контролирана пробойна, през която да се случват множество безобразия. Още повече, че през последните месеци се изговори какво ли не по въпроса за членството на страната в еврозоната. Очевидно подобно мълчание ще цели продължаване на засега успешното маскиране на случилото се преди няколко години и ще гарантира отсъствие на сериозен натиск за дълбоки промени, които в крайна сметка наистина да доведат до присъединяване към надзорните механизми на еврозоната. В които, впрочем, безобразия „ала КТБ“ нямаше да се случат.
Превръщането на европейските политики и препоръки в местна политическа, правна и институционална реалност става все по-трудно. Напълно изчезват опосредстващите субекти и механизми, защото противно на това, което пишат разни опорчици, ЕС не е СССР и това далеч не става автоматично. Профанизацията на медиите е вече толкова необратима и коментирана, че трябва да бъде единствено припомнена. От тях подобна роля вече не може да бъде очаквана. Нещата са обаче още по-сериозни. На практика в сегашния Парламент няма партия, която да е готова да се заеме с дълбоките промени, които не просто да отразяват препоръките на ЕС, но и да измъкнат страната от вечното опашкарство вътре в него. ГЕРБ просто „крепят линията“, БСП отидоха на последните избори с най-откровената си анти-европейска платформа от началото на прехода. За ДПС, „патриоти“ и т.н. „Воля“ пък няма въобще смисъл да говорим. На целия този фон е нулева изненада, че едно изследване наскоро показа страната ни като най-игнорирана и безинтересна за останалите страни-членки. Въобще, все по-трудно е да си представим как и кой може да промени това.
