Имаше времена, в които никой не се страхуваше от икономически кризи. Преди 2008 година политиците чуваха няколко успокояващи неща от икономистите и се впуснаха в най-различни експерименти. Казваха им, че е намерена почти магическа формула на растежа, че сме близо до края на стопанската цикличност, че вече имаме институциите и знанието, с които спокойно да навигираме глобалната икономика без особени притеснения. Някои ни убеждаваха, че светът вече няма да е насечен от сривове и можем спокойно да се фокусираме върху добрия живот и да оставим тези страхове в миналото. Централни банкери почти обявиха края на инфлацията, а глобалната икономика бе вече така навързана, че осигуряваше безкраен източник на възможности за растеж. Въобще, на публичния терен излязоха множество академици и коментатори, които обявиха началото на пост-кризисното ни бъдеще. После дойде „голямата рецесия“ и обещания „смел нов свят“ се срина внезапно. Паниката светкавично обзе всички и преобърна всичко. Изведнъж глобалният свят от необятна възможност се превърна в необятен риск, от източник на опции за развитие в източник на несекваща несигурност. И страхът се завърна, по-силен, по-абстрактен, по-всеобхватен и смътен.
Това странно преобръщане моментално се отрази на политическото въображение. Икономиките постепенно се възстановиха благодарение на бързите реакции на правителства и пазари. Г – 20 излезе убедително на международната сцена, координира реакции и политики и застана зад скоростни мерки за възстановяване на растежа. Неравномерният характер на кризата и далеч по-плитките й нива в Азия пък улесниха възстановяването. На Запад наказанията на избирателите за причиненото позакъсняха, а политическата сцена по-скоро се разтресе от имигрантската криза. И в неговите икономики растежът постепенно се възстанови, макар и доста по-анемичен от желаното. На ниво институции, нещата влязоха в някакви коловози, политиците се успокоиха, гражданите също, макар изблиците на недоволство да стават все по-чести. Усещането за околния свят обаче се промени. Потенциалните източници на криза и несигурност се умножиха, глобализацията стана източник на проблеми, а не възможности, взаимната обвързаност на икономиката се превърна в постоянен риск, поради бързата трансмисия на всякакви сътресения, а пък Азия от бъдещ пазар се трансформира в настояща заплаха за западните бизнеси. Предходната арогантност на безмерната управленска мъдрост и предвидимост се изпари и бе сменена с дълбок абстрактен страх от множествеността на рисковете. 2019-та бе такава година. Година, в която въпреки добрият растеж всеки тръпнеше в очакване на внезапен срив, въпреки различните работещи стабилизатори мнозинството очакваше ужасът на кризата някак си да се завърне.
2020 е година на преход от абстрактен към рационален страх. В някои отношения този преход вече започна и сега просто ще се усили. Той се характеризира с известно успокоение, Западът върви към свиване на растежа, но не и рецесия, Китай и САЩ се помириха поне временно и въобще т.н. „геополитически риск“ видимо намалява. Светът си остава все така изпълнен с възможни изненади и рискове, но дифузния и стряскащ характер на тази несигурност отшумява. Страхът става рационален и вече мотивира по-спокойно и подредено поведение. Парализата от предходни години изчезва, появяват се повече идеи какво да се прави, виждаме по-оформени политики за развитие. Раздвижването е осезаемо. ЕЦБ с новия си ръководител рестартира дебата за възможните инструменти за интервенция, все повече европейски правителства активират фискалните си политики (Германия, Холандия, скандинавските държави), търсенето на нов консенсус за икономическо управление е в разгара си, ЕС започна новия си „зелен дневен ред“, който ще инжектира милиарди и динамизира икономиките. Съюзът не спира да търси нови споразумения за свободна търговия и дори поднови поканата към САЩ, както и ускори работата по инвестиционното споразумение с Китай. Все повече политици във все повече държави споделят разбирането от структурна промяна и мащабна подкрепа за ключови индустрии на бъдещето – дигиталните сектори, „зелената икономика“, изкуствен интелект и изследвания и други. Състоянието на ступор на Запад преминава, притесненията остават, но те са по-осъзнати, по-добре оценени управленски и все повече адресирани от конкретни инициативи и политики.
Независимо от всичко това обаче, над повечето западни политически системи продължава да виси смътно притеснение за бъдещето. Вярно е, че икономисти и политици вече имат по-пълно разбиране за множеството случващи се трансформации, имат по-ясна картина за рисковете пред икономики и общества, имат по-смирено и търпеливо отношение към глобалния свят. Затова и не е случайно гореописаното раздвижване за търсене на нови решения. Самите граждани очакват това от доста време и не е случайност, че активизирането на европейските политици веднага вдигна подкрепата и легитимността на ЕС. Допреди няколко години на „стария континент“ правителствата просто падаха едно след друго в резултат на вълни от недоволство и натиск, търсеха някаква бързи панически рецепти за овладяване на хаоса. Това постепенно се променя, макар и неравномерно в отделните части на континента. Независимо от тази нарастваща увереност обаче остават поне няколко големи теми, по които въпросителните не намаляват и всички трескаво търсят някакви реалистични ориентири за бъдещето. Такива са например темите за точния мащаб и последствията от климатичните промени, за ускорената автоматизация и дигитализация, за поредната инфо революция, за дълбочината на свързаните с тях социални сътресения, за работещите намеси в образование и другите публични системи. Тук лутането ще продължи, но поне парализата на абстрактния и всепоглъщащ страх отстъпва и освобождава място за по-спокоен, подреден и амбициозен отговор на поредната вълна от дълбоки трансформации.
