Академиците от БАН се оказаха национално отговорни хора. Опънаха траурни знамена, заявиха се пред паветата на Министерски съвет, обявиха стачна готовност точно в старта на евро председателството, получиха едни 15 милиона лева към бюджета си и моментално забравиха за зимата на своето недоволство. Получили и обещания за едни други неща, защото „битката не била само за пари“. Някои хора оспорват академичната подготовка на обитателите на институцията, но не може да им се отрече, че са „хванали цаката“ на този премиер. Колегите им от СУ побързаха и те да използват ситуацията и си извоюваха едни 10 милиона и една сграда. Дори министри им отидоха на крака. Който има достатъчно акъл, хора и организация и се позиционира под прозореца на българския премиер има доста солидни шансове да получи това, което иска. Особено пък по време на евро председателство. Последното е вече обявено за мобилизация от национален мащаб, която плътно се доближава до идеята за де факто суспендиране на цялостния политически процес. Сякаш някой европейски чиновник или политик ще се впечатли от протести и демонстрации в страна-членка на ЕС. За съжаление, подобно поведение отразява поредна опасност пред и без това все по-крехката българската демокрация, утвърждаването на гражданство за един ден.
През последните години мнозина анализатори привиждат в количественото нарастване на случаите на гражданско недоволство положителна тенденция. Това донякъде е така, защото рутинизира протеста и постепенно го превръща в част от неизменния арсенал на гражданското поведение. Все по-често обаче недоволството се изчерпва с подаяния, материални или символични. Даденият пример с БАН е показателен за първото, а многото мимолетни избухвания от недоволство след смъртни случаи на пътя, които приключват с нов „легнал полицай“ например са илюстрация на второто. Не може да се отрече, че през последните години има увеличение на гражданската активност и това е видно не просто през протести като този срещу избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Видимо нараснаха внезапните недоволства от различни безобразия или нефункциониращи услуги и системи. Дори може да се каже, че освобождаването на натрупано напрежение в социалните мрежи също изигра своята положителна роля. В същото време, хаотичното и краткосрочно недоволство не означава развитие на гражданско общество, най-малкото защото не предполага генериране на институции, устойчиви и рационални правила на общуване между граждани и държава, постепенно подреждане и агрегиране на проблемите и тяхното дългосрочно разрешаване. В този смисъл, особено движение напред не просто не е видно, а сякаш нараства склонността на хората да приемат и малкото, което властта им подхвърля.
Действията на правителства като сегашното съзнателно стимулират засилването на подобни нагласи и поведение. Бойко Борисов отдавна се държи като целогодишен дядо Коледа, който постоянно бърка в торбата и пръска пари към тези, които знаят как шумно да си ги поискат. Отдавна говори за държавните пари от първо лице единствено число, с което постоянно обезсмисля институциите около себе си. Нещо повече, по този начин не позволява генерирането на непрестанен натиск върху тях, чрез който те да бъдат трансформирани. Раздаването на пари моментално прекратява по-задълбочения разговор за правила, норми, закони, структури и нещата замират там, където са. До следващото избухване на проблема, до следващата шумотевица и до следващото раздаване на милостиня. Това е отчетливо ориенталски начин на функциониране на публичните институции и среда, но все повече хора и организации са склонни да го приемат като по-малкото зло. Подобна нарастваща нагласа е разбираема, защото предпочита малкото възможно на момента пред хипотетичните системни ползи в дългосрочен план, които и без това нямат голяма вероятност да се материализират.
В немалка степен нарастващото изкушение индивиди и организации да се задоволяват с повърхностни, временни и непълноценни жестове и отстъпки произтича от дългосрочната неспособност да възникнат и да се развият структури, които агрегират, обработват и представляват публично различни теми и проблеми. Съществуването на организации, които не просто преследват краткосрочни секторни интереси, но влияят системно върху публичните сфери, в които са активни така и не се появяват по нашите земи. Това по-развито състояние на гражданското общество не възниква и оставя голяма пропаст между малките групички граждани и гигантската държава, която винаги има позиционни и финансови ресурси, с които да надхитри или просто купи нова доза мълчание или бездействие. Защото кой наистина си мисли, че проблемите на пътя са най-вече следствие от липсата на достатъчно „легнали полицаи“? Всъщност, преди няколко години имаше известно движение в положителна посока. Най-различни малки организации в образованието и здравеопазването бяха започнали да се събират в общи платформи, за да бъдат по-видими, ефективни и способни да променят цялостната система, а не просто нейни отделни проблеми. Но и те постепенно загубиха инерция и се върнаха към мисленето „малко, но в ръцете“.
Завръщането на подобни нагласи и навици не е изненада. Част от проблема е нарастващото усещане за необратимо неработещи институции, които просто няма смисъл да бъдат обект на каквито и да било опити за промяна. Тази загуба на вяра в модерната структурираност на обществото просто препраща към алтернативни модели и стратегии на поведение. И какво по-естествено от това да приемеш, че програмата максимум е да грабнеш каквото можеш на момента! Независимо че отказа от по-широки общи действия и дългосрочност единствено ще задълбочи проблемите. Това мислене използва и добре познатите и очевидно запазени навици на социалното общуване от социализма. При него имаше социален бартер, размяна на нужни за двете страни неща, без институции. Договорка с месаря за хубаво месо в магазина срещу вкарване в някой списък на дефицитни стоки или услуги. Или каквото може да предложи другата страна. Ситуативна ежедневна сделка на оцеляването, която е лишена от правила, институции, норми, бъдеще. Краткосрочна ефективност, дългосрочна гаранция за просяшко битие.
