Сложната вътрешнополитическа обстановка в България и липсата на доверие в традиционните партии провокира появата на нови политически проекти и инициативи. Радан Кънев представи „Договор за нова българска република“, а бившият правосъден министър Христо Иванов стартира „Да, България“. Можем да кажем, че и двата проекта имат сходни каузи и претендират, че са алтернатива на статуквото. Разликата им е в идеологическата платформа. ДСБ е дясно-консервативна партия, докато „Да, България“ твърди, че няма идеологическа рамка. В партията на г-н Иванов на преден план са изложени няколко обединяващи каузи: борбата с корупцията, върховенство на правото, изграждане на силни национални институции, справяне с бедността и социалното неравенство.
Неговите учредители заявяват, че това няма да бъде традиционната лидерска партия, а партия с конкретна идея. Основната цел е новата формация да заложи темата за съдебна реформа и върховенство на закона в центъра на политическия живот. Името „Да, България“ отправя послание към цялата общност – да се загърбят политическите различия и да се застане зад една обща кауза. По думите на г-н Иванов, „Да, България“ няма да е нито лява, нито дясна партия. Подкрепа за решение на описаните по-горе проблеми ще бъде търсена от всеки, който е съпричастен с общите идеи. „Да, България“ ще има и подробно разработена антикорупционна програма, чието споделяне се разглежда като тест за евентуалните политически партии, които искат да сътрудничат и работят с нея в бъдеще.
Когато има криза в Европа и света, тя неизбежно стига и до нашите земи. Проблемите на ЕС са тук при нас – мигрантската заплаха, терористичната опасност, неотшумелия финансов трус. Нашите политици, каквото и да приказват, винаги са разчитали стабилността да бъде „внасяна“ отвън. Политолози и социолози тълкуват това като бягство от отговорност на политическата класа. Тя е неспособна самостоятелно да се справя с вътрешнодържавните проблеми. Виждаме неумението на властите да функционират по правилата, институциите не помагат на гражданите и тяхната ефективност е поставена под съмнение. Стана баналност да повтаряме, че политическата ни система не е в състояние да формулира и преследва целите си, че губи своята легитимност, че доверието в нея е на санитарния минимум. В обществото се наблюдава и масов отказ от участие в политическия живот и обратното – активно участие в политиката, което обаче не е подчинено на съществуващите норми. Референдумът на г-н Трифонов е добър пример за този процес. Кампанията около въпросите не беше проведена адекватно и сериозното обществено обсъждане стартира едва след провеждането му. Мнозинството избиратели не гласуваха поради рационални подбуди, а заради личността на г-н Трифонов и силните обществени нагласи против статуквото – друга дума, също станала банална част от всекидневието.
В този смисъл призивът на г-н Христо Иванов „Политизирайте се“ звучи актуално и адекватно спрямо политическата обстановка в страната – да породи стабилност, произведена чрез енергия „отвътре“. „Да, България“ има отворен подход към гражданите (т.е възможност бързо и лесно да станеш част от структурите) и силна двустранна комуникация (чрез социалните мрежи). Г-н Иванов също така декларира прозрачност на партийното финансиране и сравнително бързо се отчете още за първите дарения. Замисълът изглежда ясен и несложен – има теми, които обединяват хора с иначе различни политически позиции и възгледи. Тези теми не могат да бъдат наложени с медийни участия или граждански акции. След като „неполитическите“ средства са изчерпани, решение не може да има, ако „битката“ не бъде пренесена в парламента. Пример в подкрепа на тези думи е НГИ „Правосъдие за всеки“, която преди време внесе подписка с настояване за съдебна реформа в седем точки. Подписката не влезе за обсъждане в пленарна зала, а инициаторите не са дори уведомени с какъв акт парламентът се е произнесъл по нея. Органите на властта затвърждават вредната си практика да „прескачат“ едни опити за пряко участие на гражданите в управлението, а да поощряват други. През юли 2016 г. Народното събрание прие окончателно втория пакет от Закона за съдебната власт, който трябваше да доразвие идеите от конституционните промени на „историческия компромис“. Законотворчество има, а резултати, особено засягащи дейността на прокуратурата, далеч не толкова.
Къде е трудността? Не е достатъчно намерението за политическо участие, а успех в опита на бъдещата партия да убеди широк кръг от избиратели, че именно корупцията, неправилно функциониращата съдебна система и липсата на върховенство на закона са първостепенни обществени проблеми. Че от тях следват всички останали, с които се сблъскваме. Необходимо е лидерите на „Да, България“ да намерят достъпен език, с който да се обяснят проблемите на всички социални прослойки. И не само у нас. Любопитно е заявлението, че първата им субсидия ще бъде използвана за организиране на българско училище у нас за децата от чужбина. Би могло партията на г-н Иванов да се превърне в „гласа“ на работещите българи в чужбина. По негови думи те са способни да се интегрират в рамките на ясни правила и представляват „един огромен резерв и потенциал.“ Друга опция е партията да стане средоточие на разочаровани избиратели от различни краища на партийния спектър и да изпълни, поне отчасти, амбициозния си анонс. Съществува, разбира се, и вариантът „Да, България“ да се редуцира до клуб на „градската“ интелигенция, ако нейните послания останат неразбираеми за средностатистическия гласоподавател, да се окаже второ издание на ДСБ. На 7 януари е официалното „прохождане“. Само три месеца по-късно ще имаме повод за междинна равносметка – „върви“ ли напред партията или се „препъва“.
……………………………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на текста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
