Премиерът беше в Туркменистан тия дни. И от там съобщи радостната вест: „Чакаме договор с „Хюндай“ за 1,5 млрд. долара.“ Чакаме! И ще го дочакаме. Зер не дочакахме огромните инвестиции от Фолксваген? Пардон, още ги чакаме. Но по-добре, че не дойдоха. Така сега имаме да чакаме много повече. А, ако бяха дошли? Какво казваше Валери Петров? „Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта…“ Демек, щастието е в чакането! Та и ние така. Щяхме да имаме завод на „Фолксваген“, но нямаше да има какво да чакаме. А сега имаме. Според „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” Борисов бил взел нещата в свои ръце. А той каквото пипне… Знаем какво става с пипнатото.
Та сега имаме да чакаме към 2-3 млрд. от „Фолксваген“ и от „Хюндай“. Какво по-хубаво от това да имаш да чакаш милиарди? Помня когато царя дойде как чакахме. Тогава чакахме няколко милиарда от арабите по линия на Готски. И още толкова обещаваше ага Доган. Е, не дойдоха, но нали се накефихме да ги чакаме? Ние обичаме да чакаме, а и умеем да чакаме. Колко работи сме чакали… И още колко чакаме… Чакаме да влезем в Шенген. Чакаме да ни приемат в чакалнята на еврото. Премиерът го обеща през март. «През юли ще получим покана за чакалнята на Еврозоната.» Но не получихме. Нещо се обърка. И по-добре. Така ще имаме още едно чакане да чакаме. Да чакаш значи да се надяваш, да имаш надежда. И премиерът ни ни дава все нови и нови надежди – в икономиката, в борбата с корупцията, във външната политика… Нашият премиер е направо сбъднатата мечта на Джани Родари. Поетът мечтаеше да има едно малко магазинче с три полички, в което да продава надежда. А нашият има не магазинче, ами супермаркет, цял мол даже. С хиляди щандове и на всеки се продава надежда, на кой каквато му трябва. Лани беше модерна антикорупционната надежда. Сега е модерна икономическата надежда. Икономическият климат е благоприятен, развиваме се с бързите темпове. Инвеститорите се стичат от всички посоки. „Вече имаме толкова инвестиции, че вече нямаме работници. Проблемът в България са работниците… С това, което чакаме и с Германия, и с Южна Корея. Продължаваме и за „Фолксваген” и за „Хюндай”… През септември, ако успеем да подпишем договора с Южна Корея, той също ще е за 1,5 млрд. долара. Въпросът е как да осигурим работна ръка…”
Сега някой “долбоеб” (така казаците наричат човек, който е способен да преебе всичко, щото се е заровил в някоя дреболия и дълбае, дълбае…) може да вземе да пита дали е редно на 1.5 млрд. чужди инвестиции да се казва „много“. Не за друго, а защото 10 години по-рано са били 10 пъти повече! Да пита къде са ни квалифицираните работници, защо ги няма. Да пита кой бяга от развиваща се икономика. Но ние не питаме. Агитирайки германците да изберат България за завода на „Фолксваген“, бившият президент Плевнелиев хвали държавата ни, че „предлага най-ниското равнище на заплащане в целия ЕС – по-ниско, отколкото в Турция“. Е, при това положение има ли някой тъпак, който да пита къде ни е работната ръка? Освен оня, дето вече попита.
Та те така! Просто седим и си чакаме. Да искаш да чакаш, да знаеш да чакаш, да можеш да чакаш, това е… Това е толкова българско!
